Мъртвите сибирски полета

След това Кардов изтърча до вратата и бързо я отвори.

— Ашинов — извика той, — само една дума.

Ашинов весело влезе в стаята. Той добре усещаше неловкото положение, в което бе поставен Кардов, и сега бе доволен, че вижда своя директор в това състояние.

Кардов затвори вратата след него, улови го за ръката и го довлече сред стаята.

— Кажи, човече, още ли не си открил следите му? Мислиш ли, че детето е още живо? Подложи ли на разпит жената, която взе детето?

— Подложих я, но ми е много чудно, тъй като тя твърди, че е изпълнила заповедта ми и е хвърлила детето в Нева. Ако това обаче беше истина, водата щеше да го изхвърли на повърхността или на брега. Обиколих целия бряг на Нева, никаква следа. Ако не се мамя, тази жена ме е излъгала.

Като чу тези думи, Кардов не можа да скрие радостта си.

— Нима мислиш, че старата не го е убила? — попита той.

— Не бих могъл да кажа, че го е убила.

— Но тогава къде е детето?

— Тя трябва да го е продала, а ние трябва насила да я накараме да каже какво е направила с детето.

— Повикай я тогава — каза Кардов.

— Не е нужно, тя е в полицейското управление — отговори Ашинов.

— Да отговоря по-бързо, защото ще падне голям бой, ако не каже какво е направила с детето.

След няколко минути Ашинов доведе Хиацинта Янкович в стаята на полицейския директор.

Когато се намери пред Кардов, Хиацинта започна да трепери.

— Трепериш, а? Не си казала истината, нали? Излъгала си ни? Говори, но самата истина. Какво направи с детето, с малкия Владимир? Ако не ни кажеш истината, ще те пребием до смърт.

— Ще кажа самата истина, само, моля ви се, не ме бийте, почитаеми господине. Питайте и аз ще ви отговарям.

— Какво направи с детето? Къде си го дянала и още ли е живо?

— Господине, както ми заповядахте, аз го занесох на брега на Нева, но тъкмо когато щях да го хвърля… — Тя млъкна. — Милост, милост, уважаеми господине, но тъкмо в тази минута грабнаха детето от ръцете ми.

— Лъжеш! — изкрещя Кардов, като я ритна с крак. — Продала си го, ти си го продала на някоя циганка. Отведи я в зимника, Ашинов.

— Аз не мога да говоря друго освен истината — отвърна тя. — Един човек го грабна от ръцете ми.

— Познаваш ли този човек?

— Не, не ми е познат. Но струва ми се, че съм го виждала или съм слушала гласа му, защото ми се стори познат. Ах, да, мисля, че съм го виждала при гърбавата Петровна и ако не се лъжа, живее при нея.

Ашинов бе доволен. „От добре на по-добре върви работата. Сега поне имаме едно име.“

— Ашинов, прегледай в книгата къде живее тази Петровна — заповяда Кардов.

Ашинов се приближи до масата и отвори една книга.

— Ето — каза той, — Петровна, шивачка, бедна, но трудолюбива и безопасна.

Кардов даде знак на Ашинов да дойде при него.

— Веднага върви при тази шивачка — заповяда той, — сложи си маска и гледай да узнаеш как се казва човекът, който е грабнал детето от ръцете на Хиацинта.

— А тази? — попита Ашинов, показвайки Хиацинта.

— Задръж я тук — нареди Кардов. — Тя знае повече, отколкото трябва, и може да бъде опасна за нас.

Като чу, че ще я затворят в зимника, Хиацинта започна да плаче.

— Ах, братко, съжали се над мен, старата жена. В името на Бога, да не видя покойния си мъж Янкович, ако кажа някому нещо от това, което чух тук.

— Не плачи, жено, това, което казва директорът, е тъй свещено, както царската дума. Най-после на тебе тук няма да ти е зле.

Директорът на полицията я улови за рамото и искаше да я повлече подире си, но тя започна да се дърпа.

— Няма да дам да ме затворите, аз нямам никаква вина. Зная какви са намеренията ви: искате да ме затворите в зимника и там да ме убиете.

— По дяволите, ако не кротуваш, ще ядеш и бой.

— Отведи тази жена в Петропавловската крепост! — каза Кардов, тъй като тя започна да му става отвратителна.

Ашинов веднага изпълни заповедта. Повика двама стражари и им предаде Хиацинта, а след това се обърна и каза:

— Сега можем да бъдем спокойни, господин директоре, във всеки случай детето е още живо.

— Имам на разположение още само три дни и три нощи — каза Кардов. — Ако не намеря до това време детето, загубен съм. А ти знаеш, че ако падна от високото си положение, ти пропадаш. Това е въпрос на живот и смърт.

Ашинов се поклони пред шефа си и каза:

— Ние ще издържим, господин директоре, разчитайте на мен.

Петровна прекарваше тежки дни. Владимир, нейният мил Владимир, когото обичаше като майка, беше болен. От няколко дни детето имаше главоболие, не беше весело и все искаше да си легне. Петровна плачеше, горко плачеше и много й се искаше да поплаче заедно с малкия Владимир, но трябваше да бъде храбра.

Отскоро при нея живееше една старица, която винаги я утешаваше в скръбта й. Ако Бояновски бе видял тази жена, би паднал на колене и би я прегърнал, защото това беше неговата майка.

Изтърпяла толкова мъки при снаха си, госпожа Бояновска намери при Петровна спокойствие още същата вечер, когато Бакунин и Леония я избавиха от явна смърт.

Тя беше много признателна на Петровна за това, което й даваше, тъй като снаха й бе отнела всичко.

Не бе ли за нея все едно дали ще живее, или ще умре?