Мъртвите сибирски полета

— Тук е живяла майка ми! Тук е по-лошо, отколкото в сибирските рудници!

Дашков ровеше нещо в зимника.

— Ето стомната за вода, ето и чинията, в която е яла. Колко лошо мирише трупът, просто не мога да търпя.

Бояновски беше блед като платно. Не каза нито думица, стоеше като вдървен.

— Какво ли е това на стената, като че са издълбани някакви букви и после са замазани с въглен, за да не могат да се четат.

— Приближете се, господин съветник, тук ще намерите доказателствата, които търсите.

Бояновски се доближи до стената и се наведе.

— Това е заветът на майка ми — каза той. След това се поотдалечи и започна да чете с разтреперан глас думите, които бяха издълбани на стената.

„Затворена съм от две години — жената на клетия ми син ме провъзгласи за луда. Феодора е шпионка на полицията. Пази се, Коля, аз те благославям.“

Повече от десет пъти с тих глас прочете той тези думи.

— Ясно ми е, те са те убили, майко, и срамно са те убили! Гласът му се задави в сълзи.

— Затова значи си дойдох аз. Затова ли счупих оковите, затова ли търпях толкова мъки, докато дойда? За да намеря този ад?! Защо не можах да хвръкна и по-рано да дойда, за да предотвратя престъплението? Сега щях да прегръщам милата си майка. Много късно дойдох, за да те спася, ала не е късно да отмъстя за тебе. — Той се изправи и свали палтото си.

— Светни, Дашков, искам да видя трупа на майка си. Ще трябва да я изровим.

— Аз забравих лопатата — каза Дашков. — Но ще ида да я донеса.

Бояновски го спря.

— Не трябва да губим нито минутка. Аз ще изровя майка си с нокти, не ми е нужна лопата.

Той се наведе и започна да рови пръстта с пръсти. Пот течеше от челото му, но той все копаеше.

Старият Дашков се бе изправил до него и се чудеше на господаря си.

— Тук съм, майко, аз се завърнах, още малко и ще си в ръцете ми.

Той изведнъж извика — държеше една студена ръка.

— Мъртва е — каза Бояновски. — Ах, ето че си вече в ръцете ми. Махни се, махни се, пръст, не скривай майка ми, искам да я видя, да я прегърна. Каква страшна картина!

Наистина това бе страшна картина. Пред него лежеше един гниещ труп. Лицето не можеше да се познае, тъй като бе изядено от червеите, а вместо очи Бояновски видя две дупки.

Като видя трупа в това състояние, и той сам се уплаши.

Спомни си, че от тези две дупки някога са го гледали две любими очи и започна да плаче. Изправи се и погледна Дашков, който се уплаши от изражението на лицето му: на него се четеше ненавист и отмъщение.

Бояновски вдигна ръка и размаха заканително пръст.

— Бъди проклета, убийце! Ще дойде ден, когато и теб ще убият. Умрелите възкръснаха от гроба, за да те обвинят. Сибирските рудници разпратиха своите отмъстители. За още едно ново отмъщение ще чуят хората и ще видят как се наказва невярната жена, която е продала и предала мъжа си. Моето отмъщение ще е страшно! Тук, над трупа на майка си, се заклевам, че ще те преследвам дотогава, докато не ми върнеш жива майка ми. Сега, Дашков, нека се помолим на Бога над гроба на майка ми и после ми разкажи подробно за всичко, което знаеш, ти, вярна душо, за да се увековечи отмъщението ми.

Господарят и слугата паднаха на колене и казаха по една молитва, станаха след това и напуснаха зимника. Влязоха в стаята и Бояновски каза:

— Ще чакам, докато се стъмни и тогава ще потърся неверницата, тъй като могат лесно да ме познаят.

— Господине, господине — рече Дашков, — пазете се добре, да не ви омотае в мрежите си тази лоша жена. Тя шпионира навсякъде и щом научи, че сте в Петербург, ще ви предаде. Всичко възможно ще направи, за да ви затворят, още повече че Иван Кардов е неин приятел.

— Тогава те ще ме убият, но аз заявявам, че това няма да стане, преди да й отмъстя. Всичко зависи от тебе. Ти трябва да ми намериш скривалище.

— Няма ли да останете при мене?

— При тебе? Страхувам се, че ще ме потърсят първо в тази къща. Спомни си, Дашков, дали нямаш някой познат или роднина?

— Нека си помисля. — Той постави пръста начелото си и като помисли малко, каза: — Да, при него ще е най-безопасно. Евреин е, и то от най-лошите. Прави всичко за пари.

— Аз имам доста пари — каза Бояновски, — една жена, на която дължа живота си, ми даде толкова пари, че да мога да прекарам добре няколко месеца.

Бояновски си спомни за Симонова. Тя бе изпълнила обещанието си точно. Бе го изпратила до Европейска Русия и там се бе разделила с него. Раздялата беше много трогателна. Тя го прегръщаше и не искаше да го пусне.

— Прощавай — каза, — завинаги сбогом; аз си отивам пак в Сибир и ще мисля непрестанно за тебе, докато милостивият Бог ме повика в по-добрия свят.

Въпреки че Бояновски не обичаше тази жена, обзе го съжаление към нея. Струваше му се, че той я е използувал, докато се спаси, и като нямаше повече нужда от нея, остави я да си отиде, а знаеше колко мъчно се живее в Сибир без любов.

Те най-после се разделиха.

При раздялата тя му подаде едно пакетче и му каза:

— Не можеш да живееш без пари в Петербург, вземи това и ако някога имаш нужда от нещо или ти трябва вярна приятелка, да, вярна приятелка, спомни си за мене. Напиши ми само няколко реда и аз ще дойда.