Мъртвите сибирски полета

Бояновски не искаше да приеме тези пари.

— Не ми са нужни — каза той. — В Петербург ще намеря големия си имот. Вярвам, че жена ми го е запазила.

— Жена ти! — каза тя грубо. — Страхувам се, че ти се лъжеш, защото ако мислеше за тебе, щеше да дойде с теб в Сибир, макар и с въоръжени хора.

— Жена ми е нежно петербургско цвете. Тя не е като теб, тя не е в състояние да понася тия опасности.

— Жените понасят всичко, когато обичат — рече тя, като се изчерви. После шибна конете и те потеглиха напред. — Върви при жена си и дано бъдеш щастлив.

Така се разделиха със Симонова.

— Как се казва този евреин? — попита той Дашков.

— Казва се Абрахам Марголински — отговори Дашков. — Той има хотел и чайна, която полицията не държи под око. При него за пари ще намериш всичко.

— Да ида там денем, струва ми се, ще е глупаво.

— Ще ви познаят — каза Дашков, — аз ще се помъча това да не стане. Ще се преоблечете.

И извади униформата си.

— Облечете тази дреха, господин съветник, носил съм я, когато бях млад и когато идваха на гости при баща ви високопоставени особи.

Бояновски се преоблече бързо и когато бе готов, Дашков се учуди колко добре стои на господаря му тази дреха. И двамата излязоха. Разговаряха и крачеха по Невския проспект. Бояновски често се спираше, за да събере мислите си — така му хареса тази улица, като че се намираше в някакъв нов свят. Преди един месец в сибирските рудници той бе загубен човек, а сега свободно и безгрижно се разхождаше по петербургските улици.

„Безгрижен и свободен — каза си той, — но кой знае? Сега ще играем с маски, ще има борба на живот и смърт и ще видим кой ще победи.“

Той спря внезапно и задърпа Дашков.

— Погледай там — каза Бояновски.

Една тройка спря пред магазина на най-богатия златар в Петербург. На седалката се бе разположила хубава млада жена, загърната с кожи. Тя носеше червена шапка със златни украшения, всеки се вглеждаше в хубавата, прелестна жена и казваше:

— Днес вдовицата Бояновска е по-хубава от всякога.

Бояновски чу всичко и думите се забиха като остър нож в сърцето му. Това бе жена му. Законната му жена бе седнала в тройката като владетелка.

— Оставете ме, аз трябва да отида при нея, трябва да я попитам… — Той искаше да се освободи от ръцете на стареца и да изтича сам.

Старият Дашков здраво го държеше.

— За Бога, човече, какво смятате да правите? На явна гибел отивате.

— Какво от това? — рече Бояновски. — Искам да я попитам какво е направила с майка ми. Колко е красива — каза тихо той, — по-хубава от по-рано. Колко издокарана е тя в каретата. Прилича ли на жена, която оплаква мъжа си, дето гние в Сибир? Не, хиляди пъти не. Тя е жена, която се радва на земните сладости, е царица на веселието, а не жена на скръбта. Тя ме е изтрила от тефтера си, назовава се вдовица, погребала ме е в сибирските рудници! Аз ще празнувам възкресението си така, че тя ще се уплаши.

— Чия ли е тройката? — попита той стария слуга.

— Тя е на най-богатия човек в Русия — на милионера Ягодкин.

— Сещам се. Той е лъжец, спекулант и крадец.

— Хората днес му клатят шапка, защото е необикновено богат.

— В какви отношения е той с жена ми?

— Вие не сте в такова положение, господине, че да можете всичко да знаете — каза Дашков.

— Всичко искам да зная, Дашков, всичко.

— Добре — каза той. — Носят се слухове, че Ягодкин е неин любовник.

Бояновски изрева като ранен тигър.

— Любовник на жена ми! — възкликна след няколко минути той. — Хе, хе, значи докато съм бил в Сибир, те са проиграли и честта ми.

— При това Ягодкин е женен.

— Женен! Що думаш? И на това отгоре любовник на жена ми! Как мислиш, Дашков, не е ли по-добре да изтичам и пред очите на всички да я удуша с ръцете си?

— За Бога, недейте върши такава глупост, стойте си мирно и се успокойте. А ето че и Ягодкин иде.

Ягодкин излизаше от магазина. Лицето му бе бледно и по него се четеше гняв.

— Нещо неприятно трябва да е чул — каза Дашков.

— Гледай как интимно говори с жена ми — рече Бояновски. Банкерът не се качи при Бояновска, а само каза на кочияша накъде да кара.

Феодора му каза няколко думи и бързо замина, а той тръгна пешком.

Дашков повлече Бояновски, който още продължаваше да стои като слисан.

— Да си вървим. Този, когото търсим, не е вече тук, отиде си.

Бояновски се стресна и тежко въздъхна.

— Изгуби се, но аз ще съумея да я намеря. Весело, весело лети, хубава вдовице Бояновска, скоро ние ще отпразнуваме нашата среща, но както никога досега — на ужас и гибел.

Свел глава, той крачеше до Дашков, с нерешителни стъпки вървеше към дома на Марголински.

— В отечеството — шепнеше си той, — в отечеството. Но що е отечеството, когато я няма старата любов? По-лошо от сибирските рудници.

Ягодкин бързаше по лъкатушната улица закъм къщи. Лицето му трепереше от гняв.

Не виждаше дори хората, които учтиво му сваляха шапка. Бе потънал в собствените си мисли и затова никого не забелязваше.

Старият Пристов се изсмя, като видя, че господарят му влезе. Той взе от масата една телеграма и му я подаде.

Банкерът обаче не я взе, а блъсна ръката му.

— Остави ме, искам да бъда сам — каза той и гневно затвори вратата на кабинета си.