Мъртвите сибирски полета

— Стига, не искам повече да ви слушам, господин Фелзингер. Изслушах всичко, което се отнасяше за мене, и то защото съм ви дала голяма свобода. Вие споменахте преди малко за някакъв старец, без да кажете името му, но аз се сещам кой е. Длъжна съм да защитавам баща си от тези съмнения. Той не заслужава да го пренебрегвате пред детето му. — Гласът на лицемерката затрепера и тя се обърна, за да скрие сълзите си.

За минутка Фелзингер остана като вкаменен, а след малко прибави печално:

— Значи така изтълкувахте добрите ми намерения? Добре тогава, няма да ви отегчавам вече никога с учителските си наставления. Виждам, че и вас е завладял този демон — златото. Вие не сте същата Клариса, която познавах до вчера, която ненавиждаше богатството и веселието. Вие сте съвсем чужда за мен. Няма да ви смущавам повече с присъствието си. Аз дълго размислях, докато реша да приема молбата на баща ви да дойда да живея у вас. А сега се уверих, че съм бил прав в предчувствията си.

— Нима искате да ни оставите? — попита Франциска. Тя не можа да скрие радостта, която се появи на лицето й. Искаше и се да отстрани всеки, който можеше да я познае.

— Ще напусна дома на баща ви — каза Фелзингер. — Още утре ще му кажа това. Но макар и далеч от вас, аз ще остана ваш приятел. Ако някога имате нужда от приятелска помощ, разчитайте на мене. Аз съм готов винаги да изпълня желанията ви. Сбогом засега, желая ви щастие.

Той я погледна още веднъж и излезе.

— Благодаря на Бога, че този човек няма да ме преследва като шпионин, най-много се страхувах от него, остава сега да отстраня слугинята и тогава пътят ми е свободен. Но време е вече. Тя трябва да си отиде още утре. Това момиче лесно може да ме познае.

От съседната стая долетя музика.

— Валсът е започнал, аз трябва да бъда царицата на бала. Тя отвори вратата на балкона и цяла група кавалери я заобиколи.

През това време Ягодкин и Феодора се бяха оттеглили в будоара на красивата Бояновска.

— Вие още не сте ми се похвалили, мила моя, с новото жилище. Харесва ли ви? — рече той, като се облегна на канапето.

— Вие сам виждате колко е хубаво — каза Феодора, като се приближи до огледалото и напръска с парфюм облите си гърди.

— Но аз исках да кажа друго. Известно ви е, че вашата вила се нарича Вила на духовете. Интересно дали сте забелязали нещо досега?

Феодора стана бледа като платно. Тя се овладя изведнъж и се засмя принудено.

— Суеверие, нищо друго. Досега не съм видяла никаква сянка и както виждате, жива и здрава съм.

— И при това чудно хубава — рече милионерът.

Той се приближи до нея и искаше да я прегърне, но тя се отдръпна и каза:

— Не така интимно, вие знаете, че съм ваша приятелка, но не и любовница.

— Напразно! — въздъхна Ягодкин. — Да знаете как копнея за вас, Феодора!

Феодора му се присмиваше открито.

— Вие, клети човече — каза тя с печален тон, — вие наистина ме обиждате, но ще се уверите, че не мога да излекувам болките ви.

— Колко сте лоша, Феодора!

— Лоша? Какво искате от мене? Нима искате толкова да се унижа, че да стана ваша държанка? Ако истински ме обичате, самата мисъл трябва да ви плаши.

— Феодора — каза Ягодкин, като я улови за ръката, — нима не пожертвувах за вас всичко, каквото пожелахте? Или имате още някое желание? Готов съм да изпълня и него.

Феодора въртеше цигара между пръстите си.

— Това е истина. Щедър сте като всеки милионер.

— Добре, какво още искате от мене?

Хубавата вдовица му разреши този път да се доближи и да я прегърне.

— Какво още искате, Феодора, кажете? Тя вдигна полека очи и го погледна.

— Желая да стана ваша жена, Ягодкин — рече тихо. Милионерът се изненада.

— Вие знаете, че съм женен.

— Ще изпълните желанието ми. Това няма значение.

— Това е невъзможно — рече Ягодкин. Феодора стана и го погледна право в очите.

— Когато човек иска, всичко може. Каза го кратко и ясно.

— Малко ли са случаите, когато мъжът напуска жена си?

— Какво ще кажат хората за мене! Това е невъзможно, Феодоро!

— Както всички, и вие се страхувате от хората. Вие сте страхливец.

— Аз имам право да се страхувам, защото работя с тях.

— А ако смъртта ви раздели с жена ви, тогава какво ще правите?

— Това е друго нещо; тогава щях да бъда вдовец и свободен.

Феодора се засмя лукаво.

— Помолете се тогава на дявола да ви раздели с жена ви. Ягодкин я погледна уплашено.

— За бога, какво говорите! — възкликна Ягодкин. — Ами ако ни чуе някой?

— Глупости, никой не ни слуша. Е, ако наистина ме обичате, ще отровите жена си.

— Да я убия? — каза Ягодкин.

— Да отстраниш от пътя си човек, който ти пречи, не е убийство, а егоизъм.

Ягодкин избърса потното си чело.

— Не ще успееш много, Феодора, с тази твоя философия — рече Ягодкин. — Законът ще нарече този егоизъм убийство. Тогава и двама ни ще обесят. Кой ще извърши убийството?

— Аз.

— Вие, Феодора? Жена ми е в Париж.

— Това, че е в Париж, е щастие за нас. Аз ще отида там. Ако една чужденка изчезне в Париж, никой няма да обърне внимание.

Ягодкин се сви на стола. Планът на Феодора съвсем го изненада. В душата му се водеше борба.

Феодора го наблюдаваше, както доктор наблюдава кризата на болен.