Мъртвите сибирски полета

Тя отиде близо до Фелзингер и като го погледна любезно, сложи ръка на рамото му.

— Знам какво ви приковава към писалищната ви маса, но исках да го чуя още веднъж, и то пред баща ми.

— Вие имате тайни с дъщеря ми, господин Фелзингер? — запита Ягодкин. — Ако не ми кажете тайната, ще ви се разсърдя.

— Сега ще ви я кажа. Това е една невинна тайна. Прочетох стиховете на прочутия немски поет Хайнрих Хайне. Тези стихове харесаха много и на госпожица Клариса. Тя ме помоли да й преведа няколко песни на руски. Например тя знае достатъчно немски, за да може да разбира всичко. Аз побързах да изпълня молбата й.

Сега Франциска дишаше по-спокойно, защото знаеше това, което искаше.

— Колко сте добър, господин Фелзингер! — каза тя, като му стисна ръката. — Коя песен преведохте днес?

— Една много тъжна — каза Фелзингер. — Песен, която описва човешката съдба с няколко думи. Завършва с трагична любов.

— Дайте ми тази песен — замоли го Франциска.

— С най-голямо удоволствие, госпожице.

Фелзингер запя със своя печален тенор една песен, която разплака Франциска. Това не бяха престорени, а истински сълзи. Тези сълзи бяха предизвикани от проникновените стихове. Франциска нямаше лошо сърце, но бе суетна и лекомислена.

Като видя тези сълзи, Фелзингер каза:

— Ако Хайнрих Хайне не е получил друга награда за стиховете си, то вашите сълзи са достатъчни.

Конрад пееше, а Ягодкин често поглеждаше часовника. Бе време да тръгва, тъй като за вечерята у Бояновска имаше да се уреждат още някои работи.

— Бих ви помолил, драги господин Фелзингер, да ни придружите на гости у една наша домашна приятелка.

— Мислите ли, че ще бъда приятен гост на тази дама?

— Не ще и съмнение — каза Ягодкин. — Достатъчно е, че аз ви каня. Ще дойдете с нас, нали?

Фелзингер се поклони в знак на съгласие.

— Ще ми бъде приятно да ви придружа.

— Благодаря ви за това. А сега трябва да отида в кантората си и точно навреме ще се върна, за да те заведа, Клариса. Днес имам много работа, затова прощавай.

Той прегърна дъщеря си, целуна я по устата и челото и се сбогува с Фелзингер. След малко бе в кантората си. Седна до писалището и поиска да му донесат днешната поща. Влезе Пристов.

— Има ли нещо ново, Пристов? — запита Ягодкин.

— Да, нещо важно и печално — каза той, — Жак Листер и сие са спрели плащанията в Лондон.

— Жак Листер и сие са фалирали! — извика Ягодкин, като побледня. — По дяволите, Пристов, ако не се лъжа, тази фирма ни дължи повече от милион.

— Повече ще е, а не по-малко — рече Пристов. — Често съм ви казвал да не се доверявате на тези англичани, но…

— Стига, не ми трябват съветите ти. Ще отида сам в Лондон. Не, няма да замина. Работата може и с писмо да се уреди. Поне каквото можем, трябва да спасим.

— Говори се, че в касата им няма пукната пара — каза Пристов.

— Нека пропадне милионът тогава — рече Ягодкин изплашено. — Тази загуба няма да съсипе Никола Ягодкин и сие. Кредитът ми е толкова голям, че и да бяха пет милиона, пак бих могъл да го удвоя. Искам да остана самичък.

Пристов се отдалечи, като клатеше недоверчиво глава. Не му се вярваше, че може да се удвои тази сума.

Като остана сам, Ягодкин отвори чекмеджето на масата, взе една розова картичка и започна да пише:

„Скъпа ми приятелко,

Довечера ще доведа и дъщеря си Клариса.

Вярвам, че присъствието на дъщеря ми няма да ви е неприятно. Особени причини ме карат да доведа дъщеря си у вас. Ако ви е възможно да поканите барон Бронт, който е в Петербург, то ще ви бъда много благодарен. Вие сте виждали барона, той ви е познат.

Ветрилото от слонова кост, което харесахте наскоро, ще го имате. Казвам ви предварително, че ще блестите с цялото величие на красотата си тази вечер.

Оставам ваш приятел, като целувам ръцете ви.

Ягодкин“

Свърши писмото, постави го в плик и го надписа за вдовицата Бояновска.

Разнообразно общество се бе събрало във Вилата на духовете.

Феодора канеше хора, които знаеха как да живеят. Имаше и богата вечеря. Феодора бе заповядала на готвача си, французин, да приготви разкошна вечеря, колкото и да струваше тя.