Мъртвите сибирски полета

Бурята ставаше все по-силна и по-силна, вълните все по-големи и по-големи и Наталия виждаше как труповете на удавените плуваха редом с парахода. Предчувствуваше, че не й остава много да живее. Пред очите й започна да притъмнява, краката трепереха и тя едва се държеше за гредата. Съвсем изгуби сили. Но веднага забрави опасността. Стори й се, че се намира в някаква топла стая — нейната собствена. И бялата покривка я мамеше да си легне. Там беше прекрасно. Усмивка се появи на бледото й лице.

— Най-после съм спасена — шепнеше си тя и тръгна към леглото да си легне.

В този миг ръцете й изпуснаха гредата. Наталия се намери сред разярените вълни.

Мракът над Волга се разпръсна. Една ракета освети реката. Лодка плуваше по Волга, като че някаква вълшебна сила я движеше. В нея имаше петима души, облечени с гумени дрехи.

— Хвърлете мрежата — чу се гласът на коменданта. — Един труп се удари в лодката.

Хвърлиха веднага мрежата и трябваше с всички сили да я дърпат, докато я извлякоха в лодката. Едно женско тяло се намираше в нея.

— Това е жена! — извика един.

— За бога, ловът ни е чудесен!

Хората се наведоха над Наталия, защото това бе тя, завиха я с вълнено одеяло и започнаха да я разтриват.

Когато Наталия показа признаци на живот, най-старият от тях, който беше капитанът, каза:

— Жива е, обърнете лодката към брега — към дома!

XXXII. ПОЛУДЯЛАТА КНЯГИНЯ

Когато се разчу, че княгиня Хела е полудяла, целият Петербург се раздвижи. На никого не му се вярваше. Някои си казваха, че не е вярно, а други, които вярваха, съжаляваха младата княгиня.

Бяха се минали само няколко месеца, откакто княгиня Хела бе пристигнала от родината си. Тогава народът я посрещна весело в Петербург. Тя спечели много приятели със своята доброта и благодарност, качества, които руският народ притежава и цени.

Тогава цветя покриваха улиците и нейният портрет беше окачен навсякъде, бедни и богати го купуваха. След време се чу, че тя посещавала бедните и болните, голямо и мало я хвалеше за това. Младата княгиня спечели целия народ, затова толкова се интересуваха от семейното й щастие, а също и от здравето й.

След това се разнесе слух, че княз Константин не се бил оженил по любов за княгинята, а по заповед на брат си — царя. Всички съжаляваха малката княгиня, задето се бе омъжила за човек, който не я обичаше. И когато чуваха, че е щастлива всички се радваха. Цяла Русия отправяше погледите си към младата княгиня и се надяваше на нея. Не можеше да се отрече, че тя бе добра към царя и имаше и голямо влияние над него.

След пожара в градината я виждаха по-рядко. Тя бе болна; Едва ли пожарът й бе под действувал толкова много, че да се разболее.

Но тази бе причината и никоя друга. Тя си въобразяваше, че е виновна за всичко. Малкият Владимир й се явяваше и с разтворени ръце я молеше да го спаси.

Щом се разболя жена му, великият княз пристигна още същата вечер. Той коленичи до леглото й, като плачеше и не се отделяше от нея. Като малко дете я гледаше. Най-мъчно му бе, че тя не можеше да го познае. Назоваваше я по име и хиляди пъти я молеше да види добре, че той е мъжът й, Константин, но тя не го позна.

Константин се отказа да вземе участие в конференцията, дори не се отзова на поканата на брата си — царя. Един ден бе изненадан от посещението на брат си! Той влезе в стаята на великия княз, без да съобщи никому, и Константин едва имаше време да си облече мундира, за да посрещне царя.

— Бедни ми братко — каза царят, като влезе в стаята, — аз те съжалявам много и тъй като не можех да понасям тази неизвестност, защото ти нищо не ми доверяваш, дойдох да се информирам за здравето на жена ти.

Великият княз клатеше тъжно глава.

— Ах, брате, тя вече не познава. Аз съм виждал полета, покрити с трупове, но това ми се струва по-ужасно от всичко.

Царят дръпна брата си и му каза тихо:

— Бедната, както чувам, говори се за някое дете, което я вика на помощ. Можеш ли да ми обясниш това, Константине?

Великият княз стана прав и като го погледна в очите, каза:

— Аз подозирам нещо.

— Какво?

В тези негови думи личеше лицемерие. Очите на великия княз светнаха. Той каза решително:

— Ти знаеш, брате, нейната лудост е от деня, когато изгоря къщата на градинаря.

— Знам — рече царят, — но не мога да проумея каква връзка има нейната лудост с тази къща?!

— Ти сам ще разбереш — каза великият княз, — че в тази къща имаше едно дете, мое дете — плод на любовта ми, Александре, която ти разруши с желязната си воля.

Нито един мускул не мръдна по лицето на царя, само малко пребледня.

— Какво стана с това дете? Великият княз отпусна рамене.

— Бог само знае какво е станало с него. След пожара никаква следа не се намери от детето. Рових из пепелта да намеря нещо негово, но напразно.

— Къде е детето? Нали не е изгоряло? Той се дръпна внезапно и каза:

— Нека отидем при болната. Премина през няколко стаи.

Тя не бе сама: пред леглото й стояха две придворни дами, а в един ъгъл на стаята се бе изправил лекарят.