Мъртвите сибирски полета

— Защо ни докараха тук? Какво искат от нас? Какво, какво искаше да каже оня професор, когато говореше за някакъв опит?

Лицето на младия княз се помрачи. Той се двоумеше дали да каже истината.

— По-добре ще е да ти кажа истината — рече той след дълъг размисъл. — Очаква ни нещо ужасно, но не трябва да се учудваш и плашиш, а да се държиш храбро пред очите на мъчителя.

Наталия скочи.

— Какво говорите? Какъв мъчител? Има ли още някой да ни измъчва?

— Ще ни измъчат здравата — каза князът. — Няма по-страшни мъки от тези, които ни чакат.

Той се приближи до Наталия, хвана я за ръцете и рече:

— Бедно дете, сърцето ме принуждава да говоря: двамата сме загубени, ще ни убият, и то ни чака ужасна смърт. Този професор е дошъл от Петербург да прави опити, за да изнамери лечение на холерата. Той иска да вкара тази ужасна болест в кръвта ни. Не се съмнявам, че ще умрем от ужасна смърт.

Наталия падна на един стол.

— Ще станем жертва на холерата значи — каза тя. — Това е най-страшната смърт, която можеше да ни сполети. Като знаем това, по-добре е да предадем на Бога душите си още сега.

Наталия коленичи със скръстени ръце.

— Нека си спомним за всички, които сме обичали през живота си.

Младият княз не можа да се сдържи. Той падна на колене пред нея и каза страстно:

— На драго сърце бих дал живота си само да мога да те спася. Нека присъединя моите молитви към твоите!

Наталия се отдръпна като сърна.

— Какво значи това? — попита тя. — Тези думи, тези погледи?

— Това значи, че те обичам — рече тихо младият княз — и съм щастлив, че мога да умра с тебе, щом не мога да живея. Името ти още не зная, но аз те любя още от деня, когато в треска и бълнуване лежеше пред мене. Не те питам дали ще отговориш на моята любов, защото само при мисълта, че можеш да ме отблъснеш, аз цял треперя. Едно само ми кажи, преди да умра — как ти е името?

Това дребно същество подаде ръка на Понятовски и каза:

— Аз се казвам Наталия Кардова.

— А аз — княз Понятовски — каза той. — На мен все ми се присънваше корона. Не можах да се пробудя от този сън и непрестанно се мъчех да взема царската корона на Полша — нещо, което ме съсипа и най-после ме докара тук, в Сибир.

Отвън се зачуха стъпки. Младият княз потрепера.

— Идат вече, Наталия. Те идат да ни закарат на смърт и аз не мога да изкажа всичко, което чувствува сърцето ми в тази минута. Ти бледнееш, ти трепериш — това е страхът от смъртта, но бъди храбра и не давай да видят по лицето ти и следа от страх.

Вратата се отвори, професорът и управителят Гордански влязоха.

Двадесетте години, прекарани от Гордански в Сибир, бяха оставили доста белези по неговото лице. Косата му се беше прошарила, а лицето му се беше доста сбръчкало.

— Сам се уверете, господин управителю, че тези две същества са съвършено здрави и нямат никакви признаци на холера. Сега ще им присадя мая от азиатска холера, след което ще направя опит да ги излекувам.

Той плесна с ръце и двама слуги влязоха. Те държаха в ръце лекарски инструменти. Професорът им даде знак и те си излязоха. Той се приближи до Понятовски и с груб глас му заповяда да се съблече.

Младият княз не помръдна от мястото си. Той не се издаде колко е обиден от думите на лекаря и в отговор дори не трепна.

— Не чу ли, събличай дрехите — повтори докторът.

Като беше напълно уверен, че заточеникът ще се съблече, той взе едно шишенце, пълно с течност, и го отвори. Полекичка натопи върха на ножа в течността.

— Това е мая от холера — каза той, обръщайки се към Гордански. Но като видя, че Феликс не е започнал да се съблича, лекарят се вбеси.

— Моля ви, господин Гордански, дайте ми няколко здравеняци, които насила да съблекат този човек.

Гордански отиде до вратата и се канеше да излезе навън.

— Почакайте — каза княз Феликс Понятовски, — недейте вика вашите хора. Последният член на нашето семейство ще умре като княз и като болярин.

Чу се страшен вик на изненада и ужас.

— Кой извика? От чия уста излезе този вик?

Със свити юмруци професорът стоеше при инструментите. Наталия наблюдаваше от един ъгъл на стаята какво става.

Управителят бе застанал до вратата и гладеше брадата си. Той непрестанно гледаше Понятовски.

Князът гордо взе да се съблича. През скъсаната му риза се виждаха бели обли плещи.

— Довършете тогава престъплението, което сте замислили — каза ядосано той. — Аз съм готов да умра. Прощавай, Полша, сбогом, родино! С мене, без да се хваля, изчезва и последната надежда и никой не ще може да те спаси от кръвопиеца вълк, чиято уста е отворена, за да те погълне, тебе, бедна моя земя!

Професорът му се надсмиваше.

— Ако този човек не беше в Сибир, пак щяха да го заточат в Сибир за вечни времена. — След като изрече това, той се доближи до него с острото ножче в ръка.

Наталия заплака с глас.

— Милост! — извика тя и падна на колене пред професора. — Мене вземете, нека аз да бъда ваша жертва.

Вик на радост се изтръгна от устата на Понятовски.

— Благодаря ти за това, Наталия. Сега вече зная, че няма да умра, без да има кой да ме оплаче.