Мъртвите сибирски полета

Професорът хвана ръката на Понятовски и скъса ризата му на мястото, където смяташе да присъди маята от холера. Повдигна след това инструмента и приближи иглата до ръката на нещастника.

Но неочаквано се чу:

— За минутка, господин професоре. Тези думи бяха изречени от Гордански.

— Сега не, господин управителю. Ако имате нещо да ми казвате, това ще стане след операцията. Не забелязвате ли колко съм развълнуван? Мисля, че най-сетне постигнах целта си? Ще видим след няколко часа дали в моето лице Европа ще добие един важен фактор.

Той отново се доближи до Понятовски, но Гордански застана между него и жертвата.

— Не бързайте, господин професоре. Току-що се сетих, че не са изпълнени още всички формалности.

— Формалности? — извика професорът. — Та и в Сибир ли има някакви формалности?

— За всеки случай — отговори студено Гордански. — Докато съм жив, щом се касае за човешкия живот, винаги ще съблюдавам законите.

— Какво желаете тогава, господин управителю?

— Удостоверение от управителя на болницата, че е останал на ваше разположение тези заточеници.

— Че нали ви съобщих устно за това?

— Съжалявам, че съм принуден да ви го кажа, но това за мен не е достатъчно — отвърна управителят. — Вие ще трябва да ми донесете писмено уверение от управителя на затвора, и то с истински доказателства.

Професорът сърдито удари толкова силно по масата, че инструментите издрънчаха.

— Погрижете се тогава сам да вземете това писмено уверение.

— Изглежда забравяте, че в този момент говорите с градоначалника на Красноярск.

От гняв професорът пребледня като платно.

— Изпратете някой от вашите слуги — каза той.

— Слугите са заети с работа.

— Добре тогава, аз сам ще отида, но знайте, господин управителю, че ще съобщя на съответното място как вие изпълнявате заповедите на по-високостоящите от вас.

Професорът излезе и скоро стъпките му заглъхнаха по стълбите.

Гордански се приближи до вратата, за да се увери, че професорът наистина си е заминал.

Веднага се обърна и отиде при Понятовски.

— Вие ли сте Понятовски? — попита той, като го хвана за ръката.

— Името ми е Феликс Понятовски.

— Майка ви се казва София Понятовска, нали? Князът започна да плаче.

— Моята майка умря много млада. Нещастието на семейството ни я завлече преждевременно в гроба.

Гордански тутакси прегърна младия княз.

— Синът на моята мила София? Да — каза той, — същото лице. Благодаря на Бога, че на мен отреди да те избавя.

Когато младият княз и Наталия го погледнаха, той вече плачеше.

— Да, това бе отдавна. Тогава майка ти още не беше се омъжила за баща ти. Аз я любех, а нейните очи ми казваха, че и тя ме обича. Имах отлично положение — бях секретар на царя. Щастието ми се усмихваше, можех да стана голям дипломат — никой не се съмняваше, че един ден ще бъда руски министър. Ала царят не желаеше да държи около себе си човек, който има слабост към жените; всемогъщият цар се страхуваше, че такъв човек не умее да пази тайни. Моите приятели му съобщили, че обичам София и след това изгубих благоволението му. Вместо да стана министър, изпратиха ме в Сибир. Аз се борех със себе си. Една дума трябваше да кажа, за да тръгне София заедно с мене за Сибир. Обаче не исках да приема такава жертва от нейна страна. Разбрах, че с кариерата ми е свършено. Но ние не трябва да губим ни минута повече, ако не искате да попаднете в ръцете на тоя жестокосърдечен човек. Остава ни още само четвърт час. Аз мога да ви спася, и то само по един-едничък начин. На пристанището има параход, претъпкан със заточеници. Тази вечер той тръгва за друго пристанище. Капитанът е мой приятел. Той не би ми отказал, ако го помоля да ви вземе. Ще ви вземе като обикновени пътници и когато стигнете до някое европейско пристанище, ще ви пусне на свобода. А сега трябва да побързаме.

Князът прегърна своя благодетел и му благодари, но той отблъскваше всякакви благодарности и го подканяше да бърза.

След малко тримата, загърнати с дълги наметала, за да не ги познаят, се отдалечиха. Стигнаха до пристанището, като минаха по закътани улички. След като преминаха по една тясна дъсчена пътека, Гордански, князът и Наталия се качиха на парахода.

Гордански попита един от моряците къде е капитанът. Той изпрати да го повикат и след малко капитанът дойде.

Като влязоха в кабината, капитанът прегърна Гордански. Последният му даде знак да затвори вратата, защото трябваше да му говори нещо важно.

— Двамата ти спътници могат ли да чуят онова, което ще ми кажеш?

— То се отнася тъкмо за тях. Трябва да ги закараш в Петербург.

Челото на капитана се набърчи.

— Драги Гордански, ти знаеш, че заради тебе съм готов всичко да направя, ала ако те са сибирски бегълци, това ще ми струва службата.

— Ти много често си рискувал службата си заради разни непочтени сделки, можеш и сега да рискуваш, тъй като се касае за живота на двама.

— Е, добре, ти знаеш, благодетелю мой, че заради теб всичко ще направя. Ще взема със себе си тази млада жена и този господин. Наистина аз не мога да ги храня, както е обичаят, а ще ги окова с вериги и ще ги сложа при другите заточеници — каза капитанът.