Мъртвите сибирски полета

„В Петербург, в къщата на евреина Абрахам Марголински, притежателя на чайна, се е настанил Михаил Бакунин, под името Армен Ибрахам.“

Чайната на евреина Абрахам Марголински се намираше в онази част на еврейския квартал на Петербург, където живееха бедните евреи — близо до Синагогата. Зданието беше двуетажно, с балкон, подпрян на здрави стълбове, който гледаше към Нева. Тук бе приятно да се живее лете, а през зимата никой не посещаваше чайната, тъй като стаите бяха съвсем ниски, стените опушени, а сводовете прости и вехти. Гостите бяха насядали около кръглите маси, на които вреше самоварът за чай.

Госпожа Марголинска с мъжа си Абрахам Марголински се намираха в най-голямата стая, където имаше най-много посетители, и ги обслужваха.

Запознахме ви вече с госпожа Марголинска, а сега ще кажем нещо и за Абрахам. Противно на красивата си жена, той бе нисък, краката му — сърпообразни и много големи, а ръцете му приличаха на ноктите на орел. Главата му беше покрита с къса къдрава коса, а лицето му бе обрасло с къдрава брада. То нямаше да изглежда грозно, ако не беше големият му нос с големите ноздри, дебелите устни и белоснежните зъби.

Когато тръгна към жена си, Абрахам пъхна ръце в джобовете си и човек би рекъл, че единият му крак е по-къс от другия.

— Махлен, мила моя, пипни ръката ми да видиш как гори, все едно че имам треска. Хич не е за чудене, когато всяка минута очаквам да дойде онзи човек.

Еврейката отпусна рамене.

— Абрахаме, да не си сбъркал, като си уведомил тайната полиция за него? Няма тъй лесно да се отървеш!

Абрахам се замисли, като сви горната си устна и се протегна.

— Махлен, не приказвай глупости — каза той. — Може ли да се мамя, когато чух името му от собствената му уста. Той разговаряше с онези буржоа и ей тука бе седнал. По произношението му човек би казал, че е от Курландия. Бях се скрил и чух добре, като каза: „Истина е, както е истина и това, че аз съм Михаил Бакунин. Вашата дъщеря ми разправи злочестата си история.“ Като чух името Михаил Бакунин, Махлен, все едно че скочих в ледените води на Нева. Бакунин! — казах си. — О, Боже, та неговата глава е оценена за 5000 рубли!

— Пет хиляди рубли! — възкликна алчно еврейката. — Нека Бог ни дава по толкова всеки месец, защото сумата е кръгла и добра, нали, Абрахаме?

— И аз така мисля — каза Марголински, като сви горната си устна чак до носа. — Затова изтичах да съобщя на моя господин Ашинов. Казах му: Ще делим наполовина, господин Ашинов.

— Мислиш ли, че ще дойдат да го арестуват? Марголински извади от джоба си часовник, погледна го и каза:

— Всяка минута трябва да са тук и затова не смея да оставя Бакунин да избяга; тогава ще бъда с 2500 рубли по-беден.

— Много добра сделка — каза еврейката, — но тазвечерната по ми се харесва. Ти що ще кажеш, Абрахам? Ако се доберем до златната диадема на госпожа Бояновска, ще спечелим повече от 2500 рубли.

— Уверена ли си, че тази вечер ще дойдат пияницата Янкович и жена му? — попита Марголински.

— Те дойдоха вече — отговори Махлен. — Заведох ги на втория етаж и им предложих да си пийнат малко ракия, за да бъдат посмели. Ще се промъкнем в къщата на Бояновска преди разсъмване.

Абрахам наведе глава, с което показа, че е съгласен напълно с нейния план. И в този миг се сблъска с един млад човек, който тъкмо влизаше в чайната.

— Къде беше, Исидоре? — извика той на младото момче. — Вместо да подслушваш гостите, ти навярно си се сгушил в някой ъгъл да спиш. Ако не беше син на умрялата ми сестра, щях да те изпъдя и тогава щеше да скиташ по улиците.

Шестнадесетгодишният младеж бе слабичък, но изглеждаше много голям за годините си. Показваше се страхлив и сдържан. Сви рамене и отвърна:

— Вуйчо, защо винаги ме заплашваш, че ще ме изпъдиш? Колко много съм те молил да не ми говориш така, а ти винаги ме заплашващ и с полицията.

— Уверен съм, че и ти като нас ще напуснеш всичко еврейско и ще се покръстиш!

— Никога не ще чуеш от мен какви са съкровените ми желания — каза Исидор с блеснали очи. — Много пъти те молих да не ме караш да работя онова, което не желая и което ме унижава, но нищо не помага! Майка ми, твоята сестра, ме записа в гимназията да уча и ти добре знаеш това. Но след смъртта й бях принуден да остана в твоята къща.

— Ти си мързеливец — каза Марголински, — който не заслужава и 10 рубли месечно. Сега иди да поднасяш чай на посетителите и недей гледа само как да се скриеш с някоя книжка. Трябва да ме слушаш. Разбираш ли?

— Какво ще ми направиш, като не ми се ще да изпълнявам ролята на келнер! — каза смело момчето.

— Какво ще ти направя ли? — извика Марголински и се нахвърли като бесен върху племенника си, ала онзи се приготви да отбива ударите. — Като те хвана, ще ти дам…

Плесница, смяташе да каже, но една здрава ръка го хвана изотзад.

Това бе жена му, която сложи край на тази неприятна сцена.