Мъртвите сибирски полета

Скрит зад един стълб, Бояновски наблюдаваше страшното зрелище. Той яростно стискаше юмруци.

— Сега идва моят ред — каза си той, щом димът от пушките се разнесе, казаците се канеха да прескочат вратата на зимника; ала тъкмо когато реши да се остави на съдбата си или да се самоубие, забеляза едно прозорче, което гледаше към градината.

Той удари с юмрук по стъклото и то се разтроши на хиляди късчета.

Бояновски скочи бързо през прозореца и падна на снега.

Успя да се задържи на крака и хукна да бяга. Прескочи зида на градината и без да забележи, че от ръката му тече кръв, забърза напред, сигурен, че сега започват нови теглила и мъки.

— Невъзможно е още дълго да издържа на тоя път — каза си Бояновски, както бе легнал да си почине. — Трябва да избирам между свобода и живот! Ако не стигна скоро до някоя колиба, очаква ме смърт.

Бояновски не искаше да заспи и дълго се бори със съня, но най-после заспа дълбоко на снега.

— Щастлив си, Бояновски, защото сега не изпитваш мъка. Почивай тихо, защото пробуждането ти ще е ужасно и страшно.

Той чу страшен вой и изведнъж се сепна.

Изправи се и видя две блестящи очи, вперени в него.

— Вълци! — извика той, разтрепера се и отпусна ръцете си, с които стискаше револверите.

Съвсем тихо се изправи. Вълкът следеше всяко негово движение.

Щом направи няколко крачки, вълкът се изпречи отпреде му.

Бояновски се прицели с револвера в гладното животно, гръмна и вълкът се затъркаля в локва кръв.

Като си пое дъх, Бояновски погледна умиращото животно.

Силният гръм бе отекнал по целия път и му се стори, че цялата местност оживя.

Бояновски се ослушваше. Дали не бе сбъркал с този гърмеж?

Той дълго стоя в неведение, докато от всички страни се разнесе воят на гладните вълци.

Бояновски бе като попарен, защото знаеше, че скоро ще стане жертва на сибирските вълци.

Чуваше как вълците тичат, защото бяха подушили, че наблизо има човек.

Искаше му се да живее.

Изведнъж той се обърна и хукна да бяга. Зад него вълците се приближаваха все повече и повече.

Цялата гора ехтеше от вълчия вой. Той щеше да стане тяхна жертва, ако не си служеше с лукавството, което индианците употребяват, т.е. криволиченето.

Вълците бяха на три крачки зад него и на Бояновски се стори, че чува дишането им. Още веднъж се опита да им се опре. Още веднъж помисли за своята хубава, любима жена, след което се обърна бързо и гръмна в глутницата. Най-близкият вълк се свлече на земята. Останалите се събраха около него и мигом го разкъсаха на парчета. Бояновски се възползува от това и започна да бяга. Но скоро се убеди, че радостта му е била преждевременна. Вълците набързо унищожиха убития и пак почнаха да гонят човека.

Нещастният Бояновски напрягаше последните си сили. Толкова бързаше, че въпреки студа се беше изпотил. Изведнъж му се стори, че забелязва бяла точка. Това го развесели, защото знаеше, че се намира на шосето. Ако можеше да стигне до него, имаше надежда да се спаси; знаеше, че сибирските вълци не излизат от гората. Гърдите му се издуваха. Кървава пяна излизаше от устата му. Той изнемощя съвсем, но все пак тичаше. Вик на радост се изтръгна от гърдите му, когато разбра, че е излязъл на сибирското шосе.

Вълците спряха накрай гората. Изръмжаха още веднъж, когато разбраха, че жертвата им се е изплъзнала, и се върнаха обратно в гората.

Бояновски залиташе. Той едва се държеше на краката си, но се утешаваше, че още малко му остава да върви.

Месечината осветяваше пътя с ясна светлина. Бог като че ли му помагаше да види накъде да върви.

Изведнъж се показа малка къщичка, покрита със слама.

Кой би могъл да опише радостта на Бояновски в тази минута?

Той не знаеше какви хора живеят тук. Но мисълта, че не е сам в гората, облекчи тежкия му товар.

Той се намираше само на няколко крачки от къщата и тъкмо когато вдигна ръка да почука на вратата й, падна в безсъзнание. Денят настъпи, а той още лежеше. Вече усещаше, че го тресе, но не знаеше, че това бе начало на опасна болест. Мъчеше се да се повдигне, но не можеше. В отчаянието си той се търколи в снега и тъкмо когато затваряше отново очи, вратата се отвори и на прага се показа едно младо момиче. В ръцете си то държеше стомна, с която отиваше за вода.

Бояновски мислеше, че вижда свръхестествено създание.

Не можеше да каже нито думица. Вдигна ръце, като че молеше за милост. Момичето го погледна със съжаление.

То притича и сложи ръката си под главата му, за да го повдигне.

Като видя, че не ще може само да го вдигне, то се изправи и каза:

— Ще викна майка си. Не се страхувайте, зная, че сте беглец от рудниците, но сам Бог ви е изпратил в къщата ни. Тук ще бъдете спокоен, защото и ние с майка ми сме изгнаници. Тук живеем в усамотение, далеч от хората и света. Потърпете малко. Майка ми не позволява нещастните да мръзнат пред нашата къща.

VIII. РУСКАТА ЧАЙНА