Мъртвите сибирски полета

— Не може да бъде! — извика старецът. — На твоите години сега може би така ти се струва, но после ще разбереш, че на тоя свят всичко е възможно. Възможно ли е князът да постъпи така с жертвата си, след като тя му е родила син? Възможно ли е да й се кълне в любов и вярност, а след това да я заточи в Сибир?

Синът гледаше учудено баща си. Бащата продължи:

— Не ме гледай така. Ти мислиш, че съм си загубил ума? Не, в главата ми всичко е ясно и всичко казано мога да докажа. Имам свидетел, който ще ти каже къде е Елисавета.

Синът отведе баща си в съседната улица.

— Тате, ако всичко, което ми каза преди малко, е истина, то ние отсега нататък имаме още една цел в живота си: да освободим Елисавета и да отмъстим за нея.

Фридрих фон Пал прегърна сина си.

— Онова, което ти извърши през последните години, се заличава с тези думи. Да, ако не можем да освободим Елисавета, ще си отмъстим за нея. Ще отидем при един човек, който ще ти разправи за съдбата на сестра ти. Той ще ти каже как е била окована във вериги. Как е лежала в тъмница, как после са я влекли по снеговете, докато я закарали във вечната тъмница на сибирските рудници.

Гласът на стареца се задави от сълзи и той немощно сложи побелялата си глава на рамото на своя син, чиито очи също се напълниха със сълзи.

След малко старецът се съвзе и гордо се изправи на крака.

— Хайде сега да отидем при човека, който ще повдигне завесата на Елисаветиния живот. Бъди внимателен към него и му отдай нужната чест и уважение. Спомняй си винаги за момента, в който ще стоиш пред великия човек, пред гения, чието име ще бъде записано със златни букви в историята.

Хуго следваше баща си с решителни стъпки.

— Татко, къде ме водиш? — молеше го той. — Кой е човекът, дето ще ни разправи за Елисавета?

— Твоята уста хиляди пъти е изговаряла името му. Той е спасителят на своя народ — Михаил Бакунин.

VII. ЗАЛУТАН В СИБИРСКИТЕ ПУЩИНАЦИ

Най-ужасната от всички сибирски провинции бе Якутск.

Тя представляваше грамадно животно, спящо под снега. Там не бе проникнала културата. Грамадни вековни гори се простираха по цялата й земя. Там рядко бе стъпвал кракът на европеец. Тези, които се бяха решили да дойдат в тази пустош, не се завръщаха вече назад в своето отечество. В грамадните африкански гори може да се изсече път за преминаване. Но кой би се решил да стори това тук, сред тези затрупани със сняг степи, където нямаше храна дори за зверовете? Якутск бе населен с азиатски племена, които бяха дотолкова примитивни, че живееха заедно с животните в подземни дупки. Нечистотия, гнила слама, развален въздух — ето каква бе храната на жителя на Якутск.

Европеецът не може да яде тяхната храна. Готвеха без сол почти изгнило месо и цялото семейство се хранеше от една паница. Там никой не знаеше какво е това пране, къпане, вестници. Не знаеха да четат и пишат. Речникът им беше по-беден и от тоя на австралийците.

В техните бедни колиби винаги се намираше по някоя съмнителна за полицията личност, която тук бе съвсем в безопасност.

Много от заточениците, на които бе писано тук да прекарат живота си, свършваха със самоубийство или пък полудяваха — друг изход нямаше за тях. И самите диви якутци се страхуваха от дивите зверове, които върлуваха тук и които разкъсваха пътниците.

Беше цяло чудо, когато през 1860 година в пустите гори на Якутск се появи човек. Той със страх и несигурно се движеше напред. Бе олицетворение на бедата и изнемощението. През окъсаните дрехи се подаваше пожълтялото му от студ тяло.

Черната му коса вече се беше прошарила и сплъстила. Брадата и мустаците му бяха покрити със сняг. Под кожата на измършавялото му лице ясно изпъкваха костите. Голите му рамене бяха само кости и кожа.

Като че някакъв скелет се движеше. Но в очите се четеше твърда воля. Този самотен пътник беше Бояновски.

— Няма ли да свърши тази пуста гора? — каза си клетникът, изнемощял от път и мъки. — Ето че нощта приближава и вълците излизат от леговищата си. Денем те не се решават да нападат, но нощно време човек не може да се скрие от тях.

Той извади един малък револвер и го разгледа внимателно.

— Бива го — каза си, — щом мога да стрелям още 10–15 пъти с него. Това малко оръжие ме е спасявало много пъти от моите преследвачи. Не зная как да благодаря на провидението, че ме избави от казака, който ме преследваше и когото убих с оковите си.

През деня Бояновски вървеше бодро, с надежда, че ще попадне на добри хора, които ще го приберат и ще му помогнат в бягството.

Но когато настъпи нощта, тази ужасна нощ, той изгуби всяка надежда и отчаяно насочи оръжието към гърдите си, за да се спаси от мъките.

Мисълта за жена му го спираше. Неговата хубава жена, която мислеше за него. Искаше му се да я прегърне и след това да умре.

Когато го отвеждаха, тя беше почти като луда. Струваше му се, че още чува отчаяните й молби и викове, отправени към този, който го отвеждаше.

Той знаеше, че като се върне в Петербург, пак ще го затворят, но въпреки това искаше да види още веднъж скъпата си и любима жена.