Читаем Мъртвите сибирски полета полностью

Да, само още веднъж искаше той да види жена си, образа от сънищата му, само веднъж да я прегърне, да я целуне и да почувствува дъха й, а след това да свърши с измъчения си живот.

Обзет от тия мисли, Бояновски си легна на снега, като сложи ръка под главата си и револвера до себе си.

Мъките на глада бяха ужасни. Ако не стигнеше до някоя къщурка, ако не намереше някоя добра душа да го нахрани и напои, той беше сигурен, че не ще види вече изгряването на слънцето.

Но Бояновски предпочиташе да умре тук, в тази гъста гора, отколкото да живее в сибирските рудници.

— Бедна Елисавета! Как ми се къса сърцето, като си помисля, че не можах да те освободя! Тебе, която се пожертвува за всички ни.

Той се отдаде на мисли за онези сцени и приключения, които се бяха разиграли в рудника.

Когато Елисавета, под предлог, че иска да съобщи на коменданта някаква тайна, влезе в къщата на Николин, останалите заточеници, които се бяха заклели или да умрат, или да се освободят, започнаха да действуват бързо.

В това време Бояновски вече се беше освободил от тежките окови.

Как бе успял да ги счупи?

Още от първия ден на затвора си той пилеше веригите си, докато металът така се изтъни, че можеше да се счупи с камък.

И когато настъпи часът, той хвърли оковите. Но в същата минута някой подсвирна наблизо.

— Тук, всички братя на нещастието! — извика Бояновски като тигър. — Минутата е близко. Нека Бог ни е на помощ!

— Ставай, псе! — извика един от приближаващите се казаци и насочи пълния си револвер към Бояновски.

Но преди той да успее да стреля, Бояновски му пръсна главата с чука си.

Казакът се строполи със силен вик на земята.

— Това заслужавате всички вие, безчовечни създания, всички, които така ни измъчихте — извика Бояновски.

В този момент заточениците нахлуха в изхода на рудниците. Никой не им попречи, защото те бяха избрали момент, когато казаците закусваха заедно със стражарите. Обикновено при смяна на караула казаците изпиваха по едно шише ракия, пък и по няколко чаши отгоре.

Днес сториха същото и Бояновски много се радваше.

— Сполучихме — пошепна той на другарите си по нещастие. — Останете тук, за да не вдигате шум със синджирите си, а аз ще отида да затворя вратата отвън, докато намерим време да я счупим. — Храброто сърце на Бояновски биеше силно, когато затваряше вратата.

Той се поколеба дали да завърти ключа, защото в това време се чу гласът на един казак, който викаше на другарите си да влизат вече в рудника. Казакът бутна вратата, но Бояновски успя да я заключи, след което се отправи към другарите си в рудника.

Казаците можеха да повярват в какво ли не, но не и в това, че заточениците могат да избягат. Те помислиха, че някой от другарите им се е пошегувал и ги е затворил в рудника. Удряха по вратата с юмруци, смееха се и викаха: „Отворете, хей, дяволи, отворете!“

Осъдените излязоха от рудника, предвождали от Бояновски. Пред караулното помещение се виждаха пушките на казаците, заточениците ги грабнаха и се запътиха към къщата на коменданта.

— Ние трябва да освободим Елисавета — каза Бояновски. — Тя трябва да е убила Николин и сигурно са я задържали. Чувате ли писък? Любовницата му вика за помощ, защото нещастникът май се търкаля на земята. Ускорете крачка, приятели! По-скоро да отървем Елисавета!…

— Напред! — извикаха заточениците и оковите им глухо издрънкаха. Бледните им лица пламнаха от възбуждение и стиснали оръжието с измършавелите си ръце, те влязоха в къщата на коменданта.

— Ето ни, Елисавета, идем — извика Бояновски и прескочи няколко стъпала, мислейки, че и другарите му го следват.

Но чу глас, който викаше за помощ.

Бояновски се обърна, сякаш предчувстваше, че се бе случило нещо лошо. Но косите му настръхнаха от онова, което видя. На пода, до вратата на стаята имаше друга врата, която водеше някъде надолу. Вратата изведнъж се отвори и нещастниците пропаднаха в мрачното подземие.

Бояновски бързо и ясно разбра какво става. В рудника се говореше, че в къщата на Николин се намирали някакви зимници, входът за които знаели само капитан Николин и любовницата му. Тези входове с врати водели нагоре. Нечия ръка трябва да ги бе отворила точно когато заточениците минаваха.

От дълбочините на зимника се чуха ужасни викове и охкания. Никой не знаеше колко дълбоки бяха тези зимници, но повечето от хората изпочупиха ръцете и краката си при падането.

Бояновски хвърли още един поглед върху тези нещастници и съобрази, че трябва да се спасява.

Пред него имаше открита пропаст. Ако слезеше по стълбите, щеше да попадне в ръцете на казаците. В същия миг няколко казаци, които навярно бяха разбили вратата, нахлуха вътре, за да си отмъстят на заточениците.

Бояновски мислеше, че е изгубен. Той бързо сграбчи револверите, които бе взел от казаците в рудника, и твърдо реши скъпо да продаде живота си.

След това вратата на къщата се отвори пред казаците и те се намериха пред зимника, откъдето нещастниците викаха за помощ.

— Млъкнете! — извика един от войниците, които веднага се приготвиха да стрелят.

— Огън!

Дванадесет пушки гръмнаха и дванадесет души се търколиха в зимника.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Люди как боги
Люди как боги

Звездный флот Земли далекого будущего совершает дальний перелет в глубины Вселенной. Сверхсветовые корабли, «пожирающие» пространство и превращающие его в энергию. Цивилизации галактов и разрушителей, столкнувшиеся в звездной войне. Странные формы разума. Возможность управлять временем…Роман Сергея Снегова, написанный в редком для советской эпохи жанре «космической оперы», по праву относится к лучшим произведениям отечественной фантастики, прошедшим проверку временем, читаемым и перечитываемым сегодня.Интересно, что со времени написания и по сегодняшний день роман лишь единожды выходил в полном виде, без сокращений. В нашем издании воспроизводится неурезанный вариант книги.

Герберт Джордж Уэллс , Герберт Уэллс , Сергей Александрович Снегов

Фантастика / Классическая проза / Космическая фантастика / Фантастика: прочее / Зарубежная фантастика
Пнин
Пнин

«Пнин» (1953–1955, опубл. 1957) – четвертый англоязычный роман Владимира Набокова, жизнеописание профессора-эмигранта из России Тимофея Павловича Пнина, преподающего в американском университете русский язык, но комическим образом не ладящего с английским, что вкупе с его забавной наружностью, рассеянностью и неловкостью в обращении с вещами превращает его в курьезную местную достопримечательность. Заглавный герой книги – незадачливый, чудаковатый, трогательно нелепый – своеобразный Дон-Кихот университетского городка Вэйндель – постепенно раскрывается перед читателем как сложная, многогранная личность, в чьей судьбе соединились мгновения высшего счастья и моменты подлинного трагизма, чья жизнь, подобно любой человеческой жизни, образует причудливую смесь несказанного очарования и неизбывной грусти…

Владимиp Набоков , Владимир Владимирович Набоков , Владимир Набоков

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века / Русская классическая проза / Современная проза