Мъртвите сибирски полета

— За нас е умряла, за баща ми и за мене. Тя избяга от къщи, за да се съедини с човека, който я отвлече. Кой е този нещастник ние не знаем, дори не успяхме да открием следите й, въпреки голямото търсене. Като че в земята е пропаднала.

— Как понесе баща ви този удар? — попита с разтреперани устни Константин.

— Той стана мълчалив, а черната му коса съвсем побеля.

— Навярно проклина човека, който е отвлякъл дъщеря му.

— Не толкова него, колкото самата нея — отговори Хуго. — Елисавета беше неговата любимка и той по-скоро би повярвал, че светът ще пропадне, отколкото, че тя ще избяга от къщата му, за да се отдаде на този срамен живот.

Великият княз кимна в знак на одобрение и след това прибави:

— Не трябва така жестоко да осъждате сестра си. Вие може би не знаете какво я е принудило да постъпи така. Може би тя е искала да бъде мъртва за своето семейство? Може би по независещи от нея причини не ви се обажда?

Великият княз се обърна и покри лицето си с ръце.

Хуго помисли, че аудиенцията е свършила, затова се върна при Феодора.

— Какво искаше от тебе великият княз? — попита тя.

— Ти искаш да знаеш твърде много — отговори Хуго. — Желаеше само да се запознаем, а когато бях пред него, ме разпита за семейството ни, особено за сестра ми, от която отдавна сме вдигнали ръце и която вече сме оплакали, както знаеш.

— Ах, онази нещастница Елисавета? Значи за нея разпитваше великият княз?

— И то с такъв интерес, та човек би помислил, че тя му е добре позната.

— Наистина това е много чудно — каза унесено Феодора. — Но хайде, изпрати ме до файтона и ела с мене у дома.

Хуго я взе под ръка. Гордо преминаха салона и излязоха през малката врата. Феодора се притисна до младия човек. После отиде да си вземе наметалото. Нейната тройка я очакваше: конете нетърпеливо ровеха замята.

Хуго повдигна хубавата жена и й помогна да влезе във файтона. Тя с разтревожен глас му извика:

— Ела и седни по-скоро до мене.

Тъкмо когато Хуго понечи да скочи в колата, една ръка го сграбчи силно и един глас, при звука на който той цял потрепера, извика гръмко:

— Барон Хуго, само за минутка, само една дума.

Хуго побледня. Пред него стоеше стар човек, загърнат в пелерина.

— Тате — извика Хуго, — ти си тук?

— Виждам, че не ти е много приятно, като ме виждаш тук. Лишавам те от едно приятно развлечение, но ти трябва да ми посветиш няколко минути, тъй като имам да ти съобщя нещо твърде важно.

— Хайде елате, бароне — извика хубавата жена. — Не е кавалерски да ме оставяте да чакам така дълго на този студ.

— Тате — извика с нетърпение Хуго. — Ти няма да ми се разсърдиш, ако най-напред изпълня дълга си като кавалер. Можем да си поговорим и утре, ако щеш и днес. Кажи ми само в кой хотел си отседнал и аз след един час ще бъда там. Ти сам ще се увериш, че…

— Аз не зная нищо друго, освен че твоето време принадлежи първо на баща ти — извика старецът сърдито. — Кочияш, карай, младият господин няма да се качи.

Повелителният тон, с който старецът каза тези думи, така по-действува на кочияша, че той без колебание дръпна юздите на конете и те потеглиха в галоп.

— Тате, какво направи? — извика Хуго.

— Аз те задържам за един час, това е всичко — късо и грубо отговори главата на високата баронска фамилия от Курландия. — Навярно ти ще имаш случай пак да се срещнеш с тази хубава дама. Сега ми кажи откъде идеш.

— От двореца на великия княз. Имах честта да бъда поканен на бал.

— Имал си честта! — извика баронът и се усмихна. — Видя ли те лично великият княз? Знае ли, че си Пал?…

— Да, тате. Той живо се заинтересува за нашето семейство, за тебе, за тайнственото изчезване на Елисавета. Иронична усмивка заигра по устните на стареца.

— Разпитвал е за Елисавета? — извика той, като стисна ръката на сина си и я дръпна към себе си. — Той е разпитвал, казваш ти? Глупак! Той знае сто пъти по-добре от тебе къде е тя.

— Тате, как да тълкувам думите ти? Говориш двусмислено! Аз се боя за тебе, защото очите ти така необикновено светят. Това, което говориш, пада като удар върху мене.

— О, аз бих желал да е като удар с чукове — говореше старият съвсем извън себе си, като стискаше юмруци. — Удар на чук, който ще унищожи похитителя на моята чест, опропастителя на детето ми. Виждаш ли свещите горе в салона? Мислиш ли, че те светят за удоволствие и радост? Аз ти казвам, че това са свещи на смъртта, които осветяват ковчега, в който лежи сестра ти, моето чедо. Чуваш ли музиката горе? Ти мислиш, че музиката, под чийто такт танцуват, е весела? Ха, ха, ха, лъжеш се, синко! Това е погребална музика. Там горе носят една нещастница към вечното й жилище.

— Тате, в името на Бога, моля те, утеши се. Бягай оттука. Ти не знаеш колко шпиони обикалят наоколо и могат да те чуят.

— Нека чуят тайната, която ще ти съобщя. Ако ме ядосаш, знай, така високо ще я кажа, че целият свят ще ме чуе. Слушай! Великият княз Константин е този, който измами твоята сестра. Заради него тя пожертвува своята чест.

Вик на изненада и болка се изтръгна от гърдите на Хуго.

— Това е невъзможно, тате, не може да бъде.