Мъртвите сибирски полета

Госпожа Бояновска, чийто мъж, както знаем, прекарваше черните си дни в сибирските рудници, не бе се отказала от траурните си дрехи. Черната траурна рокля беше доста отворена отпред, та хубаво изпъкваха белият й врат и белите й пълни рамена, а и пълните й гърди, които се вълнуваха като вълните на свежия младежки живот. Копринена панделка пристягаше косите й, в които блестяха скъпоценни брилянти.

Тиха меланхолия се четеше на хубавото й лице. Тя не се смееше никога. Погледът й винаги бе сериозен и когато трябваше да се усмихне, тя бързо ставаше пак сериозна. Млади кавалери постоянно я обикаляха и просеха усмивка от хубавите й червени устни. Всички я ухажваха, но всички разбираха, че от ухажванията и любовните им изповеди няма никаква полза, защото госпожа Бояновска бе винаги сдържана и нямаше изглед, че след мъжа си другиму ще даде ръката си. Но въпреки това — колко бе хубава тази жена, извънредно хубава, — щом пожелаеше, тя можеше всекиго да привлече и да го завладее.

Но тя не само е хубава, но и богата, поне така мислеха хората. Нима можеше да бъде иначе? Имаше дворец на брега на Нева, където живееше буржоазията на руската столица.

Имаше слуги, държеше прекрасни екипажи, даваше големи приеми, които даже надминаваха тези в самия дворец. При такава жена, разбира се, се събира най-разнообразно общество; и най-високопоставените считат за голямо щастие да я придружат до къщи. Изглеждаше, че в момента Феодора Бояновска никак не се стремеше към това, тъй като без много церемонии се бе отделила от очите на обожателите си в ъгъла на зимната градина, дето се дишаше по-свободно.

Зимната градина на великия княз наистина заслужаваше внимание. Тя бе талантливо произведение. Колосални мраморни стълбове се извисяваха из цялата градина. Този очарователен парк бе осветен отгоре и беше пълен с вечнозелени кипариси, елхи и други дървета, разпръснати между мраморните стълбове.

Високи палми ограждат най-красивия павилион, в който имаше златни канапета и маси за онези, които желаеха уединение и спокойствие — да могат да си починат.

В един от павилионите, който се намираше до входа на градината, влезе Бояновска. Подпря с ръка пълните си обли гърди и в този миг нещо зашумя в листата; дългите палмови стъбла се разтвориха и се показа човек, който се приближи до нея.

Тя не се изненада никак при появяването му.

Наведе се съвсем леко от канапето и го попита тихо:

— Преди малко в салона ми пошепнахте, че желаете да говорите насаме с мене и че тук ще ме чакате. Какво има, Кардов, какви новини ми носите?

Кардов, който бе любимец на царя и бе дошъл по негова заповед и против волята на великия княз, приведе рамене и отговори с извинителен тон:

— Много съжалявам, че ви лиших за една минута от удоволствието да присъствувате на този сияен бал, но не мога да скрия една новина, която е много важна както за вас, така и за двама ни.

По лицето й се изписаха страх и изненада; Феодора подскочи уплашено.

— За Бога, Кардов! — извика тя разтревожена и бледа. — Дали не става въпрос за Бояновски? Да не е умрял в Сибир? Вие извръщате глава? Значи той е още жив в сибирските рудници?

— Избягал е — каза задавено Кардов.

— Избягал! — извика Феодора. — Значи той е избягал от гроба на живо заровените? Значи пак е свободен?

— Как е избягал — каза навъсено Кардов, — както на вас, Феодора, така и на мене не ми е известно! Но за съжаление нямаме причини да се съмняваме в това. Тази новина научих от официално място и досега никой друг освен мене не знае; дори самият цар. Заточениците решили да убият капитан Николин, за да се отърват от теглилата си.

— И това е било възможно? — каза Феодора. — Ха, ха, ха, тогава тези ужаси в Сибир са гола измислица, щом затворниците се радват на неограничена свобода!

— Но съзаклятието не е успяло — прибави Кардов, като не обърна внимание на присмеха на тази жена. — Затворниците са хванати, да, те не успяха. Бояновски единствен успял да избяга: а всички други са върнати обратно в рудника. Николин не е умрял, въпреки тежките си рани. Той е на път за Петербург, където ще се лекува при прочути лекари.

— Какво ме интересува Николин? — каза Феодора с разтреперан глас и блеснали очи. — Дали ще живее, или ще умре ми е безразлично, важното е, че Бояновски е свободен! Докато ние говорим тука, той може да е на път за Петербург? Ах, настръхвам, като си помисля, че ще го видя, че ще се явя пак пред очите му!

Хубавата жена покри лицето си с ръце и падна на канапето, като въздишаше тежко.

Кардов се приближи до нея. Очите му светеха от пламенна страст и на неговото винаги хладнокръвно лице се изписа горещо чувство.

— Защо се плашите и измъчвате така; това е излишно — шепнеше й той на ухото. — Въпреки че Бояновски е свободен, за да пристигне в Петербург, му е необходимо много време. Мислите ли, че ще му е лесно да премине през пространните сибирски гори, степи и дефилета? На всяка стъпка го преследват казаци на бързоходи коне. От хиляди бегълци рядко се случва да се спаси някой и този един едва ли ще бъде Бояновски.