Мъртвите сибирски полета

Негови съмишленици бяха дошли да прегледат касата. Тя беше празна. Всички се изсмяха, когато каза, че бил заел парите на един приятел, но името му не можел да съобщи.

Изключиха го от партията, а след няколко дни го принудиха да си даде доброволно оставката, за да не бъдат принудени да го изключат и от колегията.

Съкрушен, той напусна своето обиталище, своите мили и драги и отиде в Русия, където започна нова кариера. Но ето че директорът на училището му отнема всичко и го прави жалък като просяк.

Цялата тази история той мислено преживя отново, като целуваше портрета на Елена, и по лицето му течаха сълзи.

Но ето че изведнъж се стресна в своя унес, защото чу електрическия звънец; знаеше, че нещо извънредно се е случило, щом се звъни така.

Той слезе сърдито в големия салон, който се намираше в партера. В коридора срещна директора.

— Внимавайте — пошепна му директорът, — не се показвайте неразположен. Сега ще имате едно забележително посещение. Великият княз Константин, братът на царя, и младата му жена, гръцката принцеса Хела, с която се е венчал преди осем дни, идат да посетят нашето заведение.

Щом каза това, той тръгна към големия партер, където тъкмо в тази минута се появи младата хубава княгиня.

Великият княз изглеждаше сериозен и бледен, така сериозен, както не прилича на човек в първата седмица на брачния му живот. В петербургския палат се знаеше, че тази женитба с гръцката княгиня бе станала насила, по заповед на царя.

Директорът се поклони ниско, а великият княз и княгинята тръгнаха след него към големите стаи на училището.

Великата княгиня — жена, пълна с дух и жизненост — се интересуваше от всичко. Тя посети спалните, готварниците, пералните и задаваше твърде много въпроси на директора, който любезно й отговаряше.

На младата Хела не се хареса този човек: тя набързо го оцени колко струва. Но тя на драго сърце се обръщаше към Конрад Фелзингер, който вървеше заедно с другите учители.

Въпреки душевните си болки, Фелзингер трябваше всичко да й разправя. Очароваха го любезните обноски на княгинята и той забрави за няколко минути ядовете и болките си.

След като разгледаха навсякъде, запътиха се към големия салон, където децата-възпитаници любезно ги поздравиха.

Княгинята погледна децата и я обзе съжаление, очите й се напълниха със сълзи.

— Нямат родители — каза тя топло и притисна ръката на великия княз. — Константине, не е ли пълна с болка мисълта, че тези деца няма никога да усетят целувката на майчината любов, нито пък ще изкажат болките си на майчините гърди?

Великият княз гледаше тъжно пред себе си, сви рамене и пошепна на княгинята:

— Такава е човешката съдба, драга ми Хела! Нещастието и сиромашията не могат да изчезнат от света. Но всеки благороден княз е длъжен да смекчи и облекчи това положение колкото може.

— Какво прекрасно дете! — извика в този миг Хела и отдели едно хубаво дете от групичката на другите.

Детето гледаше прекрасната и добра госпожа. Княгинята се бе загледала във Владимир.

— Боже — извика тя, — това дете има чертите на Романовец. След това погали детето по копринената коса.

— Как му е името? — попита тя Фелзингер.

— Владимир — отговори Конрад. — Фамилното му име не зная, защото е намерено в един пожар и оттогава нито една жива душа не се е интересувала за него. А когато питам детето, то започва да плаче.

— Какво ти е, Константине? — извика княгиня Хела, тъй като мъжът й беше бледен като платно.

Великият княз посърна, сякаш че бе видял някакъв зъл дух.

Константин изтри челото си, което се бе обляло в пот.

— Няма ми нищо — отговори той. — Това беше минутно неразположение, което вече премина. Но ти имаш право, Хела, детето е извънредно хубаво. Неговият хубав профил много прилича на нашата фамилия. Дай ми ръката си, малък…

Малкият Владимир протегна ръчичката си, но щом я допря до Константиновата, тя затрепера и великият княз се обърна настрана, за да скрие сълзите си.

После бързо се приближи до директора и го помоли да отидат по-нататък, защото имат още много да разглеждат в салона.

Княгинята даде знак на Фелзингер да тръгне с нея.

— Има ли добър нрав детето? — питаше тя.

— Доколкото може да се съди досега, то е дори най-възпитано, има благородни обноски. С една дума истински ангел е — отговори младият учител.

— Тогава заслужава да се заемем с него. Ние ще го вземем от сиропиталището и ще го дадем в друго заведение, където по-добре ще го възпитават и ще получи по-широки познания за бъдещия си живот.

— Без съмнение, Ваше Царско Височество — отговори Фелзингер, като гледаше детето. — Аз се занимавах повече с Владимира, отколкото с другите деца, и дойдох до убеждението, че детето е от благородна фамилия.

— Аз се интересувам от това дете — каза великата княгиня Хела. — Възможно е да ми се удаде случай да променя неговата съдба, но ето че мъжът ми си взема сбогом. Сбогом, мое дете, може би скоро ще чуеш нещо за мене.

На тръгване тя погали малкия Владимир, прости се с останалите деца, след това взе под ръка мъжа си и двамата излязоха от сиропиталището. Директорът ги изпрати до вратата.