Мъртвите сибирски полета

Този строг човек, който така тежко го обвиняваше, или не искаше да разбере душевните мъки и болката на нещастника, или нарочно правеше това.

— Вие твърде добре играете тази роля, млади ми приятелю — каза директорът, — но е голямо щастие, че не отричате това. Социалистическата каса е била празна, а вие не сте искали да кажете къде са парите, нали е така, или може би аз се лъжа?

— Не се лъжете, така е — отговори Фелзингер, — пари нямаше в касата, но на един от членовете на това дружество аз дадох честната си дума, че съм злоупотребил с тях и че съм ги дал за едно добро дело и че подир три дни ще бъдат пак в касата.

— А когато изминаха трите дни — попита подигравателно директорът, — изпълнихте ли дадената дума?

Младият учител гледаше пред себе си, а лицето му побледня като мрамор.

— Аз не я удържах, не успях да я удържа — каза той със задавен глас, — защото онзи, за чиято чест и приятелство дадох живота си, ми изневери; той изчезна.

— Ще рече, че вие хвърляте вината на едно непознато лице, за което предварително знаете, че няма да се намери. Докажете, че дадената дума ви пречи да откриете името на този човек.

Конрад повече не му отговаряше. Напълно съкрушен, стоеше пред обвинителя си и след няколко минути запита:

— Защо ме принуждавате да кажа името на този човек?

— Ще ви пощадя — каза директорът, след като прекоси два-три пъти стаята. — Аз няма да разкрия вашето съучастие и да съсипя бъдещето ви само ако в срок от три дни напуснете това заведение.

Конрад започна да трепери.

— Вие знаете, че договорът ме свързва с държавата — каза той. — Според него трябва да остана тук още три години и не мога да наруша този договор.

— Добре, тогава почакайте, докато хвърлят договора в краката ви, защото настоятелството не ще посмее да държи тук един вагабонтин.

— Стига! — прекъсна го Фелзингер. — Виждам, че сте безжалостен и че сте решили да ме лишите от положението, което заемам. Без съмнение аз доброволно напускам службата си. След три дни ще ви освободя от моето присъствие и позволете ми да ви кажа причината, която ви кара да се отървете от мене. Вие се боите да не ви смъкна от вашия пост.

И без да дочака отговор, той сърдито и презрително погледна човека, който го лишаваше от сигурно поприще, излезе от канцеларията и се запъти към стаята си. Там се хвърли на кревата, покри лицето си с ръце и остана в това положение цял час.

Младият човек се бореше със себе си.

— Нима и занапред да живея така! — извика той в отчаянието си. — На моето чело е изрязан белег, който не мога да унищожа, а Бог ми е свидетел, че съм невинен. Не е ли по-добре да сложа край на живота си? Но пък аз не мога да направя това — добави той плачешком. — Животът не ми принадлежи — той е чуждо притежание, притежание без стойност, но на което сериозно разчитат. Горката ми стара майка! Не чуваш ли, че синът ти мисли да свърши със самоубийство? А ти, Елено, моя мила Елено, нима не искаш от мене да живея дотогава, додето намеря човека, който ще докаже моята невинност и ще измие моята чест?

Фелзингер скочи и се приближи до писалищната маса, където в една изрязана рамка се виждаше ликът на младо прелестно момиче. Малък увехнал венец красеше този портрет, което беше знак на вярност и спомен.

Също като престъпник, който търси спасение при олтара, когато го гонят, така Фелзингер започна да целува портрета.

— Далеч от мене, черни мисли! — извика той. — Не, не, моя Елено; не, не, стара ми добра майко, това няма да направя. Доброволно ще понасям неправдите и играта на лошата съдба, но само това не, няма да се покажа страхливец.

С поглед, пълен с любов, гледаше той портрета на милата си годеница и докато все повече и повече се вдълбочаваше в чертите на любимата си, пред очите му се представи целият му досегашен живот…

Родителите му бяха бедни, но честни. Баща му дълго време въртеше дребна търговия, но не можа да издържи.

С малкия си капитал не можеше да противостои на богатите и затова един ден съвсем пропадна.

Като приписваше на себе си вината на този банкрут, той постепенно вехнеше, додето не легна от лошата гръдна болест и почина в кръга на семейството си.

Вдовицата му трябваше сама да се грижи както за себе си, така и за детето. Конрад едва бе навършил 10 години. Добрата жена не се срамуваше и от най-тежката работа. Тя переше дрехите на някои добри семейства; и тъй като и нощно време работеше, успя да даде завидно възпитание на сина си.

Конрад учеше в гимназията. Той бе най-прилежният ученик. Когато подкара 15-та си година, майка му се разболя и повече не можеше да се грижи за него. Конрад трябваше да дава уроци, за да издържа себе си и майка си. Това беше постоянната му борба в живота — борба в грижи и лишения; борба, в която преждевременно позна човека. Единствен слънчев лъч озаряваше тъй печалния му живот — прелестната мома, с която Конрад бе прекарал своето детство.