Читаем Мъртвите сибирски полета полностью

Знатните съпрузи влязоха в елегантната руска тройка, която ги очакваше, и поеха към двореца, който бе подарен от брата на княза в деня на сватбата и който, можеше да се каже, бе чудо на модерната архитектура.

Хела се стараеше да поразговори мъжа си, да го поразсее, но великият княз мълчеше. Той отговаряше кратко на княгинята и изглеждаше, че е потънал в мисли.

Щом пристигнаха у дома си, Константин веднага се усамоти в стаята, където се занимаваше с военни работи. Влезе и започна бавно да крачи, говорейки си сам. По челото му преминаваха тъмни облаци и отразяваха бурята, която бушуваше в гърдите му.

— Не, не е възможно да се лъжа — каза той. — Природата не може да се прояви в една и съща форма. Това е Владимир, това е моят син, моето дете, намерих го в сиропиталището. В сиропиталището?! Синът на наследника на царския престол се намира в онова заведение, в което приемат нещастни деца, деца без семейство, без защита и без права? Ако един Романовец измисли такова нещо, ще кажат, че е преминал границата. Но животът, животът всъщност описва онова, което най-изкусната ръка не може да опише, онова, което човешкият разсъдък не може и да си представи. Изпитах го и аз, и то горчиво — добави великият княз. — Отнеха ми Елисавета, която така страстно любех и която ще любя до последното си издихание! До днес още нищо не съм научил за нея. Кой знае в какъв снежен гроб прекарва тя вечния си сън!

Обзет от тъга, нещастният княз падна на едно канапе и горко заплака.

Даде воля на тъгите и болките си и когато най-сетне дойде на себе си, мъката изчезна от хубавото му мъжко-лице.

— Елисавета е изгубена за мене — каза той, — аз няма никога да я видя. И по-добре така! Защото ако сега я видя, какво ще стане с нея? Нима не принадлежа на друга? Не съм ли свързан с брачни връзки? Не, не, аз трябва да забравя Елисавета, трябва да я залича от всичките си спомени, но на детето й, моето дете, трябва да бъда защитник и покровител.

Той бързо натисна електрическото копче. Влезе неговият личен адютант. Великият княз му заповяда да повика градинаря Стефанович.

Стефанович беше постъпил на служба още когато великият княз бе съвсем невръстен. Отначало му бе като придружител, а после, като поостаря, го пенсионираха и го направиха градинар. Стефанович се зарадва, че князът го повика, защото отдавна не беше имал случай да говори с него.

— Стефанович — каза великият княз, когато градинарят влезе в стаята му. — Ела по-близичко, имам нещо да поговоря с тебе.

Градинарят падна на колене и целуна десния крак на княза.

— Стани, старче, и чуй какво ще ти кажа — добави князът. — Искам да изпитам твоята вярност и преданост.

— Трябва ли да си дам живота за тебе? — извика Стефанович. — Ти знаеш, че няма да се поколебая, защото винаги съм те обичал, велики княже Константине!

— Това го зная, старче; зная, че ти си ми верен. И затова в най-важния случай се обръщам към тебе. Още тази вечер ще вземеш едно дете, което ще ти предадат от мое име. Ще го пазиш при себе си, докато не ти дам други нареждания. Ти и жена ти ще го гледате като собствено дете, като зеницата на окото си.

Стефанович скръсти ръце на гърдите си и дълбоко се поклони.

— Бог да те благослови, бащице — каза той. — Детето ще бъде под моя покрив така осигурено, както е при тебе. Аз ще кажа на жена си да слее своя живот с живота на детето.

— Няма да говорим повече за това — прибави великият княз. — Ти ще мълчиш като гроб и преди всичко ще кажеш на жена си, че ако си позволи да говори с други жени за това, ще изпита моя гняв. Никой не трябва да знае, че детето е у вас и че аз го посещавам.

Стефанович се усмихна; с това искаше да каже, че добре е разбрал княза.

— Жена ми ще мълчи, бащице, защото аз ще й запуша устата. Ти трябва да речеш: Върви, Стефанович, така трябва да бъде…

— За Бога, стига си ми бърборил разни врели-некипели — каза князът. — Сега върви и се приготви да приемеш детето, защото преди да се мръкне, то трябва да е при тебе. Още нещо. Ти едва ли имаш подходяща мебелировка, затова иди при адютанта и му кажи да ти набави нужната мебел. Кажи му, че аз заповядвам така.

Стефанович повторно се поклони пред княза, целуна му краката и излезе от стаята.

Великият княз седна на писалищната маса и написа няколко реда. След това адресира писмото до директора на сиропиталището.

Същата вечер някакъв призрак, увит в черно наметало, премина през градината на замъка и се запъти към къщичката, в която живееше градинарят. Неговото жилище беше разположено в един ъгъл на това величествено здание, в самото начало на изкусно направения парк.

Едно почукване на вратата и тя се отвори. Старият Стефанович измери с остър поглед странника, който искаше да влезе вътре.

Но изведнъж лицето му се промени и той радостно извика:

— Това си ти, княже Константине. Да бъде благословено идването ти в къщата ми и нека света Богородица да ми подари още много щастливи дни като днешния.

— Тихо, старче, тихо — каза той. — Никой не трябва да знае, че съм тук. Донесоха ли детето?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Люди как боги
Люди как боги

Звездный флот Земли далекого будущего совершает дальний перелет в глубины Вселенной. Сверхсветовые корабли, «пожирающие» пространство и превращающие его в энергию. Цивилизации галактов и разрушителей, столкнувшиеся в звездной войне. Странные формы разума. Возможность управлять временем…Роман Сергея Снегова, написанный в редком для советской эпохи жанре «космической оперы», по праву относится к лучшим произведениям отечественной фантастики, прошедшим проверку временем, читаемым и перечитываемым сегодня.Интересно, что со времени написания и по сегодняшний день роман лишь единожды выходил в полном виде, без сокращений. В нашем издании воспроизводится неурезанный вариант книги.

Герберт Джордж Уэллс , Герберт Уэллс , Сергей Александрович Снегов

Фантастика / Классическая проза / Космическая фантастика / Фантастика: прочее / Зарубежная фантастика
Пнин
Пнин

«Пнин» (1953–1955, опубл. 1957) – четвертый англоязычный роман Владимира Набокова, жизнеописание профессора-эмигранта из России Тимофея Павловича Пнина, преподающего в американском университете русский язык, но комическим образом не ладящего с английским, что вкупе с его забавной наружностью, рассеянностью и неловкостью в обращении с вещами превращает его в курьезную местную достопримечательность. Заглавный герой книги – незадачливый, чудаковатый, трогательно нелепый – своеобразный Дон-Кихот университетского городка Вэйндель – постепенно раскрывается перед читателем как сложная, многогранная личность, в чьей судьбе соединились мгновения высшего счастья и моменты подлинного трагизма, чья жизнь, подобно любой человеческой жизни, образует причудливую смесь несказанного очарования и неизбывной грусти…

Владимиp Набоков , Владимир Владимирович Набоков , Владимир Набоков

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века / Русская классическая проза / Современная проза