Мъжагите не танцуват

Имах навика да казвам: „По-лесно е да се откажеш от голямата любов на живота си, отколкото да зарежеш цигарите“, и подозирам, че съм бил прав да го твърдя. Но по-късно, през миналия месец, преди двадесет и четири дни, жена ми се махна от мен. Преди двадесет четири дни. Научих още нещичко за пристрастяването. Дори да е по-просто да се откажеш от любовта си, отколкото да се лишиш от цигарите си, то когато се стигне до сбогуването с любовта-омраза — о, тази надеждна опора на психоаналитиците, изцеждащи главите ни, тази вечна връзка любов-омраза! — не, да приключиш с брака си е безспорно също толкова трудно, колкото и да се откажеш от никотина си, и е съвсем същото, защото, аз бих могъл да ви потвърдя, че за дванадесет години бях започнал да мразя този гаден боклук точно толкова, колкото и една ненавиждана съпруга. Дори и дървата глътка дим сутрин (чието неоспоримо блаженство някога ми се струваше неизкоренимата причина никога да не мога да се откажа от тютюна), дори тя сега се бе превърнала в спазъм на кашлица. Може нищо друго да не остане, освен самото пристрастяване, но пристрастяването е като личен подпис на най-долния ред на душата.

Така стояха нещата с брака ми, след като Пати Ларейн си бе отишла. Ако някога я бях обичал със съзнанието за страхотните й недостатъци — дори когато двамата си пушехме като доволни наркоманчета и отхвърляхме мисълта за рак на белите дробове, защото дотогава имаше десетилетия, аз наистина винаги съзнавах, че Пати Ларейн би могла да бъде моята гибел в безумието на някоя предателска вечер — и все пак, дори така, аз я обожавах. Кой знае? Любовта може и да ни е вдъхновявала да преодолеем нашите злокобни трескави състояния. Това бе преди време. Сега, през последната година или малко повече, ние се бяхме опитвали да се откажем от навика си да сме заедно. Пристъпите на лична ненавист бяха се разраствали периодично, докато не се изчерпваха всички запаси от доброжелателност. Бях започнал да я ненавиждам като сутрешната си цигара. От която всъщност най-сетне се бях отказал. След дванадесет години най-после се бях почувствал освободен от най-мощното пристрастяване в живота си. Впрочем, така беше до нощта, когато тя ме напусна. Нощта, в която открих, че да загубя жена си е по-тежкото изпитание.

Преди тя да си замине, цяла година не бях изпушил нито една цигара. В резултат на това двамата с Пати Ларейн може и да сме имали жестоки кавги, но аз най-сетне бях шитнал моите „Камел“. Жалки надежди. Два часа след като тя тръгна с колата, аз извадих един пирон за ковчега си от полупразния пакет, който Пати бе оставила, и само след два дни борба със себе си пак се отдадох на страстта. Сега, след като нея я нямаше, започвах всеки ден с най-жестокия спазъм на духа си. Господи, как се задавях от талази мъка. Защото с възвръщането на този тъп навик се връщаха изцяло някогашните ми копнежи по Пати Ларейн. Всяка цигара миришеше в устата ми като пепелник, но не долавях толкова мириса на катран, колкото на собствената си изгорена плът. Такъв е ароматът на страха и загубата.

Както всъщност дадох да се разбере, аз не си спомням как прекарах двадесет и четвъртия си ден. Най-ясният ми спомен е, че се давех с онази първа цигара и стисках гърло, за да не поема дима. По-нататък, след четвъртата или петата, успявах донякъде да вдишвам пушека спокойно, и така с огън пречиствах онова, което бях приел да смятам (без особено самоуважение), че е раната на живота ми. Колко силно копнеех за Пати Ларейн, по-силно, отколкото ми се искаше. През тези двадесет и четири дни правех всичко възможно да не се виждам с никого, стоях си у дома, невинаги се измивах, пиех така, сякаш великата река на нашата кръв се раздвижва от бърбъна, не от водата, бях станал — ако трябва да използвам мръсна дума да го опиша — едно лайно.

Ако беше лято, вероятно другите биха забелязали в какво окаяно състояние бях изпаднал, ала сега бе късна есен, дните бяха безрадостни, градът безлюден, и в някой скъсяващ се ноемврийски следобед човек би могъл да вземе топка за боулинг и да я пусне надолу по дългото еднопосочно платно на нашата тесничка главна улица (типична за Нова Англия), без да удари било пешеходец, било кола. Градът се прибираше в себе си и студът, който не беше нищо необичайно, когато се измереше с термометър (тъй като по Фаренхайт морският бряг на щата Масачузетс не е така мразовит като скалистите възвишения на запад от Бостън), при все това си беше студен морски въздух, изпълнен с бездънния хлад, който се притаява в мрачната сърцевина на разказите за привидения. Или дори на доста спиритически сеанси. В действителност двамата с Пати присъствахме на един такъв сеанс в края на септември, като последиците бяха смущаващи: кратък и страшен, сеансът приключи с един писък. Подозирам, че отчасти причината да бъда лишен от Пати Ларейн, се дължеше на нещо неуловимо, ала безспорно противно, което се бе закачило за нашия брак в този миг.