Мъжагите не танцуват

Често се връщам в размисли към това събитие. Заселниците, след като прекосили Атлантика, се изправили пред стръмните скали на Кейп Код, това било първата земя, която съзрели. На този закътан бряг прибоят в най-лошия случай се разбива на триметрови вълни. В безветрени дни опасността е още по-голяма: плавателният съд може да бъде изтласкан напред от неумолимите приливи и да заседне в плитчините. Не подводните скали, а подвижните дюни могат да ви потопят край Кейп Код. Какъв ли страх са изпитали заселниците, когато са чули нескончаемия тътен на прибоя! Кой би посмял да се приближи до този бряг с кораби като техните? Поели на юг, а бялата безлюдна брегова линия си оставала все така неумолима — без следа от заливче. Само дългата права плажна ивица. И те опитали да тръгнат на север и само след ден видели, че брегът се вдава на запад и продължава да се извива, като дори се извърта на юг. Що за измамна суша било това? Сега вече плавали на изток, изминали били три четвърти от пътя, заобикаляйки откъм север. Дали не обхождали някое вдадено като ухо вътрешно море? Те заобиколили носа и хвърлили котва откъм подветрената страна. Било едно естествено пристанище, защитено наистина като вътрешността на ухо. Оттам спуснали лодки и с гребане стигнали брега. Една паметна плоча отбелязва мястото на първия досег със сушата. Намира се в началото на вълнолома, който сега защитава мочурищата ни в околностите на града от опустошенията на океана. Там е краят на пътя, най-отдалечената точка, до която туристите могат да стигнат с колите си в посока нос Кейп Код и да попаднат на мястото, където първите заселници са слезли на брега. Едва няколко седмици по-късно, след дълъг период лошо време и след като установили, че има твърде малко дивеч за ловуване, както и немного обработваема земя на тази песъчлива суша, заселниците отплавали на запад през залива към Плимут.

Тук точно обаче те слезли за пръв път на брега с целия си страх и възторг, че са попаднали в новата земя. Земята наистина била нова, само на десет хиляди години. Земя от пясък. Колко ли призраци на индианци са чували да вият през първите нощи на бивака си.

Сещам се за първите заселници винаги когато се разхождам до смарагдовозелените мочурища в края на града. По-нататък дюните по брега са толкова ниски, че човек може да зърне кораби на хоризонта дори когато водата не се вижда. Покритите мостици на спортните риболовни лодки приличат на керван по пясъка. Ако съм пийнал, започвам да се смея, защото срещу паметната плоча на първите заселници, на по-малко от петдесет метра, там където е положено началото на Съединените щати, е входът на гигантски мотел. Той не е по-грозен от всеки друг голям мотел, но безспорно не е и по-красив, и единствената почит, която се отдава на първите заселниците, е, че мотелът се нарича „Странноприемница“. Асфалтираният му паркинг е с размерите на футболно игрище. Нека отдадем заслуженото на първите заселници.

Само толкова — колкото и да изстисквам и насилвам мозъка си — мога да си припомня за това как прекарах своя двадесет и четвърти следобед. Излязох, пресякох пеш града, потънах в размисли за геологическия произход на нашите брегове, отдадох въображението си на първите заселници, присмях се на „Странноприемницата на Провинстаун“. После, предполагам, трябва да съм продължал пеш към дома си. Унинието, в което бях изпаднал, докато лежах сгушен на дивана си, беше безкрайно. Бях прекарал дълги часове през тези двадесет и четири дни с втренчен в стената поглед, ала това, което ясно си спомням и което не мога да забравя, е, че вечерта се качих на поршето си и минах по Търговската улица съвсем бавно, сякаш се страхувах в тъмнината да не блъсна някое дете — вечерта беше мъглива — и не спрях никъде, докато не стигнах до „Алеята на вдовицата“. Там, недалече от „Странноприемницата на Провинстаун“, има една тъмна, облицована с борово дърво стая, в чиито основи приливът леко приплясква — защото част от очарованието на Провинстаун, на което пропуснах да се спра, е, че не само моята къща — нейната къща! — но и повечето от сградите по Търговската улица откъм страната на залива са като кораби по време на прилив, когато долната част на корпусите им е наполовина залята от морската вода.

Такъв бе приливът тази нощ. Водата се надигаше така упоително, сякаш се намирахме в тропиците, ала аз знаех, че морето е студено. Зад здравите прозорци на тази тъмна стая огънят в голямата камина беше като от цветна картичка, а моят дървен стол бе напълно съоръжен за приближаващата се зима, тъй като имаше една полица, от онези, които преди сто години са били използвани в читалните: голяма, извита дъбова дъска, която се вдигаше нагоре на пантите си, за да може човек да седне, а след това се полагаше под десния лакът и служеше за масичка, където да си оставиш питието.