Мъжагите не танцуват

През тези дни носех своя бележник в „Алеята на вдовицата“ и когато се напиех достатъчно, успявах да добавя един-два реда към думите, записани в часове, когато не бях толкова отчаян. Та в онези редки случаи, когато някакви посетители фактически споделяха питието си преди вечеря в една и съща зала с мен, тихите ми звуци на реакция за удачно избран синтаксис или недоволното ми сумтене при фраза, която сега ми се струваше толкова безжизнена, колкото и повтарящите се приказки на някой стар приятел по чаша, всичко това сигурно е звучало странно и животинско и така обезпокоително (при цялата ламперийна елегантност на салона), както лаят на някое псе, съвършено равнодушно към всяко човешко присъствие в близост.

Мога ли да твърдя, че не разигравах театър, когато се чумерех на някаква пиянска бележка, която едва успявах да разчета, а след това се кисках от радост, когато алкохолните завъртулки претърпяваха метаморфоза и се превръщаха в разчетен текст? „Ами да — мърморех под носа си, — изследвания!“ 

Току-що бях разчел част от едно заглавие, едно истинско заглавие, достатъчно добре звучащо за заглавие на книга: „В нашата пустош — изследвания върху здравомислещи люде“ от Тимоти Мадън.

Сега обаче започваше едно умуване около името ми. „В нашата пустош — изследвания върху здравомислещи люде“ от Мак Мадън? От Тим Мак Мадън? От Двойния Мак Мадън? Започнах да хихикам. Моята келнерка, бедната свръхбдителна мишчица, успя да ми хвърли един поглед още щом се обърна решително в профил.

При все това аз хихиках — искрено. Стари закачки за името ми изплуваха. Изпитах прилив на обич към баща си. О, тази сладка мъка да обичаш родителя си. Тя е така чиста — като вкуса на кисело бонбонче, когато си на пет години. Дъглас „Дъги“ Мадън — Големия Мак, както го наричаха приятелите му и единственото му дете, аз, наричан отначало Малкия Мак, или Мак-Мак, по-късно Двойния Мак и Тими, и накрая пак Тим. Докато проследявах морфологията на своето име по спиралата на пиянството си, хихиках. Всяка промяна на името беше събитие в живота ми — само ако можех да възстановя събитията.

Дълбоко в себе си сега се опитвах да формулирам серия фрази за първото есе. (Страхотно заглавие! „В нашата пустош — изследвания върху здравомислещи люде“ от Тим Мадън.) — Бих могъл да пиша за ирландците и за причината, поради която те пият толкова. Дали е тестостеронът? Ирландците, както се предполага, имат повече от другите мъже, баща ми определено, и това ги прави трудно контролируеми. Може би хормонът изискваше да бъде разтварян в някаква напитка.

Седях с вдигнат като копие молив, глътката бърбън почти изгаряше езика ми. Не бях готов да го погълна. Това заглавие беше почти всичко, което бях измислил след Ден първи. Бях в състояние само да потъна в размисъл за вълните. Вълните отвъд прозореца на салона в мразовитата ноемврийска нощ по някакъв начин се бяха изравнили с вълните в главата ми. Мислите ми бяха спрели внезапно и аз изпитах разочарование от напълно пиянското си въображение. Тъкмо когато сте достигнали с клатушкане до истинското съотношение в космоса, речникът ви се замъглява.

Тъкмо тогава осъзнах, че вече не бях сам във владенията си в „Алеята на вдовицата“. Руса жена, която удивително приличаше на Пати Ларейн, седеше с кавалера си на по-малко от три метра от мен. Ако нямах друга улика за пълното потъване, в което изпадаше съзнанието ми, достатъчно бе и това, че тя бе влязла със своя фукльо — един тип, чудесно костюмиран със сако от туид и спортни панталони, с посребрена фризирана коса, типичен адвокат с хубав тен — да, дамата беше седнала със своя шейх и тъй като пред тях вече имаше напитки, сигурно бяха разговаряли (при това с невъзмутими гласове, поне нейният бе такъв) вече доста време. Пет минути? Десет минути? Дадох си сметка, че ме бяха преценили и по някаква си причина имаха дързостта, или да кажем дори наглостта, да не ми обръщат внимание. Дали тяхната невъзмутимост не бе резултат на някаква трудно забележима вещина, която мъжът би могъл да изяви в областта на бойните изкуства — фукльото с туида и спортните панталони приличаше повече на тенисист, отколкото на носител на черен пояс — или пък бяха толкова богати и двамата, че не се натъкваха никога на нищо неприятно, като например непознати хора (с изключение, когато в семейния им дом стане обир), или просто демонстрираха безчувственост към натрапчивите торс, глава и крайници, които седяха толкова близо до тях — не знам, ала жената поне говореше високо и така, сякаш аз не съществувах. Какво оскърбление в този час на обсадата!

И тогава разбрах. От разговора им скоро успях да прозра, че бяха от Калифорния, точно толкова небрежни и лишени от стеснителност в поведението си, колкото и туристи от Ню Джърси, влезли в някой бар в Мюнхен. Какво биха могли да знаят за това колко ме унижават?