Мъжагите не танцуват

Пати Ларейн имаше такъв глас. Тя понякога сатанински въртеше устни, за да каже: „много сухо мартини“ (което, разбира се, можете да сте сигурни, държеше да нарича „марти секо“). „Джинът е причината — казваше тя с целия дрезгав ентусиазъм на своя готов да запрепуска ларинкс, — да, джинът, дето умори старата госпожа. Да, задник такъв!“ — о, и ще те накара най-нежно да се включиш в майтапа, сякаш, ей богу, дори и ти, задник такъв, би могъл да се чувстваш добре, ако ти се даде възможност да си неин човек. Но пък Пати Ларейн беше свързана с друг вид богатство, в точния смисъл на думата, вторично. Вторият й съпруг Мийкс Уордли Хилби Трети (когото тя веднъж съвсем сериозно се опитваше да ме придума да убия) беше наследник на богат стар род от Тампа и тя яко му пускаше кръв, но не между очите, по-скоро откъм финансовия му дирник, благодарение на адвоката си по бракоразвода, голям цар (който, все си мислех с болка, вероятно й масажираше корема отвътре всяка нощ за известно време, но пък човек не може да очаква нещо друго от един всеотдаен адвокат по бракоразводни дела — трябва да си платиш, когато се представят свидетелски показания). Макар че Пати Ларейн беше скроена така, че имаше склонност към избухливост и по онова време беше люта като бурканче с подправки, той сведе дързостта в характера й до мекотата на по-благи билки. С помощта на усилени тренировки (беше един от първите, който започна да използва видеокамера за репетициите) той й показа как да се държи развълнувано на свидетелската скамейка и така да накара окото на правосъдието — простете ми! — да се превърне в един тлъст, дърт съдия, който се топи от умиление. Преди да се стигне до края, нейните брачни прегрешения (и съпругът й имаше свидетели) бяха представени като момински заблуди на една държана в изолация и несправедливо оскърбявана светска дама. Всеки бивш любовник, явил се като свидетел срещу нея, беше обрисуван като пореден неин несполучлив опит да лекува сърцето си, което съпругът беше разбил. Пати, макар да беше започнала живота си като добродетелна гимназистка, фанатично крещяща по състезания, просто една малка провинциална загубенячка от скромно градче в Северна Каролина, по времето, когато бе започнала да се развежда с Уордли (за да се омъжи за мен), беше придобила някои светски маниери. Дявол да го вземе, двамата с адвоката й бяха станали също като Лънт и Фонтане по начина, по който бяха в състояние да си подават напред-назад паница супа през скамейката на свидетелите. Потомъкът на старо богатство от Западното крайбрежие на Флорида безспорно беше лишен от един дял от основния си капитал. По такъв начин се оказа, че Пати е станала състоятелен човек.

Колкото повече слушах двамата в „Алеята на вдовицата“ обаче, толкова по-добре можех да различа, че жената беше от друго тесто. Остроумията на Пати бяха истински остроумия — това беше всичко, което тя можеше да изправи между себе си и грубиянството и тъпотията. На тази непозната руса жена, която сега внасяше промяна във вечерта ми, може би не й достигаше остроумие, но пък и тя малко се нуждаеше от него. Поведението й бе резултат от парите й. Дори всичко друго да е наред, тя би ви посрещнала на вратата на хотелската си стая, издокарана единствено в ръкавици, дълги до лакътя. (И обувки с високи токчета.)

— Хайде, кажи си, че ти е омръзнало — чух я сега ясно. — Друго не може и да се очаква, щом един привлекателен мъж и една жена решат да тръгнат да пътуват. Когато се наложи толкова дни да бъдат заедно, възниква опасността от разочарованието. Поправи ме, ако греша.

Очевидно беше, че се интересува от отговора му по-слабо, отколкото й беше приятно аз да разбера не само, че не са женени, но и — всеки би могъл да го прецени — че са тръгнали да се повеселят за кратко и набързо. Всичко можеше да си приключи по реда. Вързан като добиче за копитата, фукльото с туида съвсем не бе трудно да бъде заместен от някой изпълнител за една нощ. Тялото на дамата имаше свой език, който подсказваше, че ще ви се окаже пълноценно гостоприемство за една нощ — и едва по-късно биха възникнали трудности. Първата нощ обаче ще е за сметка на домакинята.

— „Не, не ми е омръзнало“ — говореше й фукльото с туида с възможно най-тих глас, в който нямаше никаква досада, гласът му жужеше в ухото й, подобно паразитен звук, въведен във вашата аудиосистема, за да упои нервните ви клетки и да заспите. Да, реших аз, трябва да е адвокат. Имаше нещо в неговия поверителен и сдържан начин на поведение. Той се обръщаше към съда по един правен проблем, оказваше съдействие на съдията, за да не провали делото. Толкова мило!

Нейната проповед обаче беше като стихия!