Мъжагите не танцуват

— Не, не, не — не се съгласяваше тя, леко поклащайки ледените си кубчета, — аз предложих да дойдем тук. Твоите договаряния ти налагат да отидеш в Бостън, добре тогава, казах аз, моята прищявка ми налага същото. Имаш ли нещо против? Разбира се, че нямаш. Татенцето е луд за чисто новичко маменце. И така нататък — поспря се тя, за да си пийне от „чивито“. — Само че, миличък, аз си имам един недостатък. Не мога да търпя доволството. В мига, в който усетя това, всичко в мен решава „Сбогом, любов моя!“. Още повече че съм страстна любителка на пътните карти, както ти вече го разбра, Лони. Разправят, че жените не могат да се ориентират по карта. Аз обаче мога. В Канзас Сити преди време — чакай, сетих се кога — през 1976 година, аз бях единствената жена в нашата делегация за избирането на Джери Форд, която можеше да се ориентира по картата отлично и да ги откарам от хотела до избирателния й щаб. Та ето къде направи грешка. Показа ми карта на Бостън и околностите му. Ако чуеш в гласа ми този тон, когато ти казвам: „Миличък, бих искала да видя карта на района“, внимавай. Това значи, че ме сърбят петите. Лони, още когато бях в пети клас и започнахме да учим география — тя критично се взря в топящите се диамантчета в чашата си, — още тогава все обичах да разглеждам Кейп Код на картата на Нова Англия. Той стърчи като червена рибка. Знаеш ли какво изпитват децата към червените си рибки? За тях това е кутрето им, а то им е най-милото. Затова исках да видя връхчето на Кейп Код.

Трябва да призная, че приятелят й все още не ми беше симпатичен. Имаше прекалено добре оформената външност на човек, чиито пари правят пари, докато той си спи. „В никакъв случай, в никакъв случай“ — повтаряше той, като заливаше със зехтин надигналата се в душата й дребна печал. „Ние и двамата искахме да дойдем тук, наистина всичко е наред“ — и други такива, все от този род.

— Не, Лони, аз не ти предложих никакъв избор. Държах се като тиранин. Казах: „Искам да отида в това градче Провинстаун“. Не ти позволих да възразяваш. И ето ни тук. Първо една прищявка, после друга, а на теб ти е досадно до смърт. Искаш още тази вечер да тръгнеш с колата за Бостън. Това градче е истинска пустиня, нали?

В този момент — не бива да си правите илюзии — тя ме изгледа нескрито: с нескрито гостоприемство, ако приемех, с нескрито презрение — в случай че не отговорех.

Аз отговорих. Рекох й:

— Така става, като вярвате на картата.

Изглежда успях, защото следващият ми спомен е, че вече седях при тях. Редно е да си призная, че паметта ми е ужасна. Това, което си спомням, го виждам съвсем ясно — понякога! — ала често не съм в състояние да свържа събитията от една нощ. И така, следващият ми спомен е, че вече седях при тях. Сигурно съм бил поканен там. Сигурно съм бил всъщност приятен събеседник. Дори той се смееше. Наричаше се Ленард Пангборн, Лони Пангборн, без съмнение добра фамилия в републиканска Калифорния, а тя не се наричаше Дженифър Уелс, а Джесика Понд. Понд и Пангборн — сега разбирате ли защо бях враждебно настроен? Те притежаваха патина, каквато демонстрират на телевизионния екран героите от серийните мелодрами.

Всъщност аз усилено се заех да я забавлявам. Сигурно защото от дълго време не бях разговарял с никого. Сега, въпреки депресията ми, някакъв качествен хумор, дълбоко погребан някъде в мен, изглежда добре вършеше работа. Започнах да разказвам историйки за Кейп, а темпото ми беше бурно. Сигурно съм бил енергичен като каторжник, пуснат на разходка за един ден извън стените на тъмницата, но пък и аз така се бях устремил да се сближа с Понд, че моите усилия едва не ме извадиха от унилостта. От една страна, скоро предугадих, че нея я привлича едрата недвижима собственост. Прекрасни имения сред разкошни зелени морави, с високи порти от ковано желязо разпалваха у нея същата жар, с която някой посредник по недвижими имоти се пали, когато намери подходяща къща за подходящ клиент. Към парите, с които се беше родила, Джесика бе добавила и своя собствена купчинка. Там, в Калифорния тя бе точно това — една преуспяваща посредничка в търговията с недвижими имоти в провинцията.

Голямо разочарование трябва да е бил Провинстаун за нея. Ние предлагаме нашата местна архитектура, ала тя е причудлива: типичната за Кейп Код стара рибарска хижа с дървена външна стълба, наподобяваща сандък за сол. На туристите ние продаваме квартирна площ. Сто стаи, дадени под наем, могат в крайна сметка да се окажат със сто външни стълбища. За всеки, който търси приятно пребиваване, Провинстаун е не по-малко задръстен от някое кръстовище с двадесет телефонни стълба.