Мъжагите не танцуват

„Алеята на вдовицата“ сякаш е била създадена специално за мен. В самотните есенни вечери обичах да се развличам със самозаблудата, че съм някакъв съвременен магнат — морски разбойник, притежаващ огромни богатства, който държи това заведение заради собствено удоволствие. В големия ресторант в другия край вероятно рядко съм стъпвал, но малкият бар в салона с ламперията, с барманката към него, беше изцяло на мое разположение. Тайничко трябва да съм си вярвал, че друг няма право да влиза там. През ноември не беше трудно човек да поддържа тази илюзия. В мирните нощи през седмицата повечето от посетителите за вечеря, добродетелни потомствени американци от Брустър, Денис и Орлиънс, дошли да опитат вкуса на възбудата, изпитваха най-силна тръпка просто от това, че са проявили дързост и са посмели да пропътуват с колите си цели петдесет или шестдесет километра до самия Провинстаун. Отгласът на лятото поддържаше непокътната лошата ни репутация. Тези прекрасни „шотландски етюди в сребристо“ — което ще рече, всичките стопроцентови професори в оставка и оттеглили се от поста си директори на компании — не идваха с намерението да висят в някакъв бар. Те се насочваха направо към залата за хранене. А и само един поглед към дънковото ми яке беше достатъчен, за да се запътят към яденето. „Не, скъпи — казваха съпругите им, — нека ни сервират напитките на масата. Умираме от глад!“

„Да-да, миличка — промърморвах аз на себе си, — умирате.“

През тези двадесет и четири дни салонът в „Алеята на вдовицата“ се бе превърнал в моята крепостна кула. Седях до прозореца, взирах се в огъня, наблюдавах как се променя приливът и след четири бърбъна, десет цигари и дузина бисквити със сирене (моята вечеря) имах чувството, че съм поне един страдащ от любов владетел, който живее край морето.

Отплатата за нещастието, самосъжалението и отчаянието е, че когато са почерпени с достатъчно питиета, силите на въображението се връщат с нова сила. Без значение дали са изкривени под властта на такива обстоятелства, те се връщат. В тази зала напитките ми бяха подавани навреме, за да поддържам огъня, от една покорна барманка, която без съмнение ужасно се страхуваше от мен, макар че никога не казвах нещо по-предизвикателно от „Още един бърбън, моля“. При все това, тъй като тя работеше в бар, разбирах страха й. Аз самият много години съм работил в бар. Бих могъл да разбера убеждението й, че съм опасен. Това бе очевидно от начина, по който се съсредоточавах, за да се държа възпитано. По времето, когато бях барман, бях наблюдавал внимателно неколцина клиенти като мен. Те никога не създаваха грижи, но само до един момент. И тогава цялата зала можеше да бъде превърната на пух и прах.

Самият аз не мислех, че принадлежа към тяхната категория. Ала как бих могъл да твърдя, че не заслужавам мрачните очаквания на служителката от бара? Оказваше ми се точно толкова внимание, колкото желаех, а и получавах абсолютно всичко, от което бих могъл да се нуждая. Управителят, млад и приятен човек, твърдо решен да поддържа атмосферата на заведението, ме познаваше вече от няколко години и докато идвах, придружаван от богатата си съпруга, ме смяташе за някакъв рядък екземпляр от местното добро общество, независимо от това колко необуздана можеше да стане Пати Ларейн, когато пиеше. Богатството си струва уважението! Сега, когато бях сам, той ме поздравяваше на влизане, казваше довиждане, като си тръгвах, и очевидно беше взел решение като собственик изобщо да не ми се бърка. В резултат на това малцина посетители биваха канени в салона. И така всяка вечер аз можех да се напивам толкова, колкото ми се щеше.

Едва сега се чувствам готов да призная, че съм писател. От ден първи обаче не бях написал нищо ново. Да преценяваш положението си с ирония — можем да се съгласим с това — не е голяма радост, иронията се превръща в тъмница, когато кръгът се затвори. Цигарите, от които се бях отказал с цената на способността си да пиша, сега, при последното ми връщане в царството на никотина — то си е наистина цяло царство — ме бяха лишили напълно от възможността да завърша дори само един нов пасаж. За да не пуша, трябваше да се уча да пиша съвсем отначало. Сега, когато бях извършил такъв подвиг, връщането ми към цигарите като че стъпка всяка литературна искрица. А може би причината беше заминаването на Пати Ларейн?