Читаем Мъжагите не танцуват полностью

„Алеята на вдовицата“ сякаш е била създадена специално за мен. В самотните есенни вечери обичах да се развличам със самозаблудата, че съм някакъв съвременен магнат — морски разбойник, притежаващ огромни богатства, който държи това заведение заради собствено удоволствие. В големия ресторант в другия край вероятно рядко съм стъпвал, но малкият бар в салона с ламперията, с барманката към него, беше изцяло на мое разположение. Тайничко трябва да съм си вярвал, че друг няма право да влиза там. През ноември не беше трудно човек да поддържа тази илюзия. В мирните нощи през седмицата повечето от посетителите за вечеря, добродетелни потомствени американци от Брустър, Денис и Орлиънс, дошли да опитат вкуса на възбудата, изпитваха най-силна тръпка просто от това, че са проявили дързост и са посмели да пропътуват с колите си цели петдесет или шестдесет километра до самия Провинстаун. Отгласът на лятото поддържаше непокътната лошата ни репутация. Тези прекрасни „шотландски етюди в сребристо“ — което ще рече, всичките стопроцентови професори в оставка и оттеглили се от поста си директори на компании — не идваха с намерението да висят в някакъв бар. Те се насочваха направо към залата за хранене. А и само един поглед към дънковото ми яке беше достатъчен, за да се запътят към яденето. „Не, скъпи — казваха съпругите им, — нека ни сервират напитките на масата. Умираме от глад!“

„Да-да, миличка — промърморвах аз на себе си, — умирате.“

През тези двадесет и четири дни салонът в „Алеята на вдовицата“ се бе превърнал в моята крепостна кула. Седях до прозореца, взирах се в огъня, наблюдавах как се променя приливът и след четири бърбъна, десет цигари и дузина бисквити със сирене (моята вечеря) имах чувството, че съм поне един страдащ от любов владетел, който живее край морето.

Отплатата за нещастието, самосъжалението и отчаянието е, че когато са почерпени с достатъчно питиета, силите на въображението се връщат с нова сила. Без значение дали са изкривени под властта на такива обстоятелства, те се връщат. В тази зала напитките ми бяха подавани навреме, за да поддържам огъня, от една покорна барманка, която без съмнение ужасно се страхуваше от мен, макар че никога не казвах нещо по-предизвикателно от „Още един бърбън, моля“. При все това, тъй като тя работеше в бар, разбирах страха й. Аз самият много години съм работил в бар. Бих могъл да разбера убеждението й, че съм опасен. Това бе очевидно от начина, по който се съсредоточавах, за да се държа възпитано. По времето, когато бях барман, бях наблюдавал внимателно неколцина клиенти като мен. Те никога не създаваха грижи, но само до един момент. И тогава цялата зала можеше да бъде превърната на пух и прах.

Самият аз не мислех, че принадлежа към тяхната категория. Ала как бих могъл да твърдя, че не заслужавам мрачните очаквания на служителката от бара? Оказваше ми се точно толкова внимание, колкото желаех, а и получавах абсолютно всичко, от което бих могъл да се нуждая. Управителят, млад и приятен човек, твърдо решен да поддържа атмосферата на заведението, ме познаваше вече от няколко години и докато идвах, придружаван от богатата си съпруга, ме смяташе за някакъв рядък екземпляр от местното добро общество, независимо от това колко необуздана можеше да стане Пати Ларейн, когато пиеше. Богатството си струва уважението! Сега, когато бях сам, той ме поздравяваше на влизане, казваше довиждане, като си тръгвах, и очевидно беше взел решение като собственик изобщо да не ми се бърка. В резултат на това малцина посетители биваха канени в салона. И така всяка вечер аз можех да се напивам толкова, колкото ми се щеше.

Едва сега се чувствам готов да призная, че съм писател. От ден първи обаче не бях написал нищо ново. Да преценяваш положението си с ирония — можем да се съгласим с това — не е голяма радост, иронията се превръща в тъмница, когато кръгът се затвори. Цигарите, от които се бях отказал с цената на способността си да пиша, сега, при последното ми връщане в царството на никотина — то си е наистина цяло царство — ме бяха лишили напълно от възможността да завърша дори само един нов пасаж. За да не пуша, трябваше да се уча да пиша съвсем отначало. Сега, когато бях извършил такъв подвиг, връщането ми към цигарите като че стъпка всяка литературна искрица. А може би причината беше заминаването на Пати Ларейн?

Перейти на страницу:

Похожие книги

12 шедевров эротики
12 шедевров эротики

То, что ранее считалось постыдным и аморальным, сегодня возможно может показаться невинным и безобидным. Но мы уверенны, что в наше время, когда на экранах телевизоров и других девайсов не существует абсолютно никаких табу, читать подобные произведения — особенно пикантно и крайне эротично. Ведь возбуждает фантазии и будоражит рассудок не то, что на виду и на показ, — сладок именно запретный плод. "12 шедевров эротики" — это лучшие произведения со вкусом "клубнички", оставившие в свое время величайший след в мировой литературе. Эти книги запрещали из-за "порнографии", эти книги одаривали своих авторов небывалой популярностью, эти книги покорили огромное множество читателей по всему миру. Присоединяйтесь к их числу и вы!

Анна Яковлевна Леншина , Камиль Лемонье , коллектив авторов , Октав Мирбо , Фёдор Сологуб

Исторические любовные романы / Короткие любовные романы / Любовные романы / Эротическая литература / Классическая проза
Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века