Мъжки игри

Тогава Никита не му повярва. Шефовете му изглеждаха силни, могъщи и вечни. Не биха го оставили на произвола на съдбата. Още повече че се бе проявил така юначно, беше се измъкнал от лапите на ченгетата. Но ето че мина година и половина и всичко се промени. Оказа се, че групировката, към която принадлежеше, не е толкова могъща и жизнеспособна. Вътрешни разпри отнемаха от силите й, а и милицията не дремеше — беше успяла да пипне някои хора и да ги измъкне от групата. Преди три месеца жалките останки от нея се вляха в друга структура, по-голяма и силна, която подчини господарите на Никита Мамонтов. Но за самия Никита не се намери място в тази нова структура. Тоест не че го уволниха без право на обезщетение, но ясно му дадоха да разбере, че няма да им домъчнее, ако той се чупи, накъдето му видят очите. Не знае бойни изкуства, не е снайперист, не е спринтьор, не е майстор на шофирането и изобщо не блести с никакви специални таланти. Предишните му господари — дребни копелета — се радваха на всеки чифт ръце, особено ако тези ръце принадлежаха на човек леко страхлив, на когото лесно се заповядва. Виж, при новите господари порядките са други. Там за всяко място подборът е едва ли не чрез конкурс и такива като Никита не са им потрябвали. Разбира се, ще го приемат, ако поиска да остане, защото е изпълнил „мокра“ поръчка и така един вид е заслужил правото да бъде член на структурата. Но на повече не може да разчита. Ролята на жалък „храненик“ — това е максимумът, който могат да му предложат.

Никита изигра един достоен отказ, каза, че не е обиден и няма никакви претенции, и така с облекчение сложи край на отношенията си с криминалния свят. От малък беше слабо и страхливо момче, но докато стана на двайсет и пет години, поне поумня. Беше на деветнайсет, когато позволи да го въвлекат в криминални отношения, защото не посмя да откаже. На двайсет и четири извърши убийство — пак защото се уплаши и не посмя да каже „не“. Страхуваше се, че ще го бият. Но от същия момент мислеше само за едно — как по-хитро да се измъкне. Край, стига е лудувал! Трябва да си събере ума, да изучи някаква професия и по възможност да спи спокойно. Да, но се оказа, че не е толкова просто да се „измъкнеш“ от криминалния свят, и то след „мокро“ изпълнение. Всяка малка крачка встрани се оценяваше като симптом за предателство ту в полза на милицията, ту в полза на конкурентите. Никита, който не беше глупав, но имаше слаб характер, така и щеше да си остане вързан за мафиотите, ако самата мафия в един момент не бе започнала да се скапва и разпада. Явното пренебрежение на новите господари към него Никита оцени като подарен от съдбата късмет, който ще му позволи най-сетне да започне нормален живот, без да предизвика нито гняв, нито подозрения, нито закани. Във всеки случай той смяташе така. Сметките му обаче излязоха криви…

Излизаше, че онзи оперативен работник е бил прав. Нямаше дълго да се радва на свободата. Но как ли се казваше, а?

Никита си спомни, че тогава оперативният работник му даде телефоните си — и домашния, и служебния — и каза:

— Решиш ли да дадеш показания, веднага ми се обади. Не се притеснявай, можеш да ми звъниш по всяко време, дори нощем.

Никита бързо намери листчето с телефоните. Обичаше реда във всичко и никога нищо не губеше. Ето го — Коротков, Юрий Викторович. И телефоните. Защо пък да не се обади? Сега вече няма значение, може и да си признае за убийството, и без това тия тримата записаха признанието му. Но Коротков поне ще го посъветва какво да прави.

Никита помисли още малко, после решително вдигна телефонната слушалка и набра домашния номер на Коротков. Беше вече десет вечерта, затова реши, че е безсмислено да го търси в службата.

Недоволен женски глас му каза:

— Няма го. Да му предам нещо?

— Ще се обадя по-късно. Ще бъде ли удобно след един час?

— Обадете се — сухо каза жената и затвори телефона.

Но и след един час Коротков още го нямаше вкъщи. Никита реши да не се обажда повече днес, не е прилично да буди цялото семейство. По-добре утре сутринта. Пък и въпрос е дали този Коротков го помни. Сигурно всеки ден през ръцете му минават цяла дузина такива като Никита.

* * *

Настя Каменская едва бе успяла да съблече якето си, след като дойде на работа, и да го окачи в гардероба, когато при нея довтаса Коротков.

— Аска, я поосвежи паметта ми. Деветдесет и пета година, убийство на пристигнал пратеник на Павелецката гара. Разследвахме лицето Никита Мамонтов.

— Имаше такова нещо — кимна Настя. — Каква степен на подробности ти трябва? Всичко ми е записано на листчета, но ще трябва дълго да ги търся.

— Не е нужно, кажи каквото си спомняш.

— Защо, какво има?

— Този Мамонтов ми се обади току-що и помоли да се срещнем. Определих му единайсет и половина край метростанция „Чертановская“.

Настя с няколко думи разказа на Коротков всичко, което си спомняше от случая с убийството на Павелецката гара. Имаше прекрасна памет, която колегите й честичко използваха.