Мъжки игри

Настя бързо отвори касата и извади папката с материалите от 1995 година, като мислено се похвали за предвидливостта. Разбира се, за нея беше по-удобно да пази всички материали от дадена година на едно място, но поради някакво необяснимо чувство за самосъхранение тя все пак ги разделяше в две папки: в едната поставяше отчетите за различни периоди — обезличени, изпъстрени с цифри и логически заключения, но без каквито и да било имена, докато в другата държеше всички текущи и чернови материали с имената, прякорите, адресите, телефоните и останалите необходими сведения. Всяка седмица Настя вкарваше тези данни в домашния си компютър и там вече ги разпределяше по директории и файлове, оформяйки най-разнообразни сведения и таблици, но тук, в кабинета на „Петровка“ 38, информацията се пазеше в папки, и то далеч невинаги в идеален ред. Наистина Настя се ориентираше с лекота в тези листове, но външен човек никога не би намерил тук нужния му материал. Ако всички материали бяха в една папка, а преди два дни лично Господаря взе тази папка „за запознаване“, Юрка Коротков щеше да види адреса, който му трябваше, колкото и ушите си. Тогава щеше да се наложи да го търси чрез адресното бюро, а в Москва имаше несметен брой хора на име Мамонтов…

Тя продиктува на Коротков адреса и за всеки случай — телефона на Никита Мамонтов, който бе разследван през деветдесет и пета година по делото за убийството на Павелецката гара. Никита живееше много далече от „Чертановская“, в другия край на града, в Отрадное.

— Сега направо при него ли отиваш? — попита тя.

— Ами, как пък не съм хукнал! — ядосано избъбри Коротков. — И без това си изгубих цял час. Нарочно му бях определил за среща „Чертановская“ — в този район имам да свърша две работи. Едната между другото е във връзка с твоя душегубец. Като свърша тук всичко, което съм запланувал, може да прескоча и до Никита, ако още ме държат краката. Край, приятелко, тръгвам.

* * *

Това беше класическа клопка, от онези, които са поставяни стотици пъти и в които са се хващали стотици хора. Нещо повече — тя беше описана в десетки криминални романи и показана в десетки филми. Но хората продължаваха да се хващат в нея.

Майор Коротков беше опитен оперативен работник. Ето защо отначало дълго звъни на вратата на Никита, после внимателно я побутна. Когато се убеди, че не е заключено, не влезе, притвори вратата и звънна в съседния апартамент. Отвори му млада жена с едро бебе на около годинка в ръцете. Юра й показа отвореното си удостоверение.

— Вратата на вашия съсед не е заключена — каза той, — а никой не излезе, след като звъних. Ще ми позволите ли да се обадя в милицията?

— Ами нали самият вие сте милицията! — разсмя се младата майка.

— Един милиционер не е милиционер — като понижи интимно глас, каза Коротков.

— Как така?

— Ами така. И на нас, както на всички останали, ни трябват свидетели. Защото вляза ли сега в жилището на Никита, може да се окаже, че там са влизали крадци. И по никакъв начин не ще мога да докажа, че и аз не съм задигнал нещо, като съм се възползвал от случая.

— Ами тогава аз да вляза с вас — с готовност предложи съседката на Никита. — И ако стане нужда, ще мога да потвърдя, че вие нищо не сте откраднали. Искате ли?

Коротков не искаше. Защо беше нужно да въвлича тази симпатична млада майчица в дело за убийство? А че става дума именно за убийство, а не за обир на жилище — той вече не се съмняваше. Юрий Коротков беше опитен криминалист.

* * *

Валентин Баглюк винаги тежко понасяше махмурлука. По принцип не пиеше често, а само когато беше в добра, приятелска компания, но пък тогава се натряскваше до безпаметство и пълна загуба на ориентацията. Всеки път след такава прекрасна вечер настъпваше утрото. Ужасното, отвратително утро. Толкова тежко, та Валя Баглюк имаше чувството, че е последното утро в неговия толкова кратък живот.

Баглюк работеше в популярен московски вестник, известен с пристрастието си към скандални разобличения и пикантни факти. Когато се събуди тази сутрин, той си помисли, че никога вече няма да напише дори един материал за своя вестник поради простата причина, че днешната сутрин ще бъде последната в живота му. Ех, по дяволите, защо, защо снощи се натряска така? Та нали всеки път се повтаря едно и също: той прекрасно знае как ще се чувства на другия ден и въпреки това пие, а колкото повече пие, толкова по-мъглява му изглежда перспективата за сутрешните му махмурлийски страдания. Утрото — ехе, колко време има до него! — а веселието и душевният подем са тук сега, в този момент.

С една дума Валентин беше зле. Идеше му да се гръмне. Почти плачеше от гаденето и от собственото си безсилие. Защото със сигурност знаеше едно: не бива да пие нищо за разкарване на махмурлука. Започнеш ли да правиш това сутрин, значи си абсолютен алкохолик. Макар по разкази на приятели да знаеше, че стотина грама моментално ще му върнат човешкото състояние, Баглюк мъжествено търпеше и надмогваше себе си.