Мъжки игри

Юра Коротков отиваше на работа много рано. Обстановката у тях беше непоносима и той обикновено гледаше да стане, да закуси и да излезе, преди да се събуди жена му, за да не захване поредния скандал, който би развалил настроението му за целия ден. И днес той дойде по-рано и още в осем без четвърт седеше в общия им с Коля Селуянов кабинет и преписваше на чисто информацията, която бе успял да събере предния ден. Когато събираше информация, той я записваше на най-различни хвърчащи листчета, на цигарени кутии, на обвивки от шоколади и всякакви подобни „хартиени носители“.

В осем и десет звънна вътрешният телефон.

— Юрий Викторович — чу той гласа на Мелник, — елате при мен.

Коротков учудено погледна часовника си и тръгна към началника. Владимир Борисович го посрещна с ледено мълчание. Само хвърли на дългата маса за съвещания някакъв вестник и застана до прозореца, като обърна гръб на Коротков. Юра взе вестника, с недоумение прегледа заглавията и съзря онова, което бе отбелязано с отровнозелен маркер: Трупове на бунището. Материалът беше с приличен обем, заемаше цялата долна половина на втора страница. И започваше доста ефектно:

— Той ми каза: „Знам, че ти си го убил. Може би няма да успея да го докажа, но съм абсолютно сигурен…“

Красив израз, нали? Пред вас е разшифровката на диктофонен запис на признание за убийство, извършено през деветдесет и пета година. Младежът на име Никита (засега няма да назоваваме фамилното му име) веднага попаднал в полезрението на криминалната милиция, бил задържан и в продължение на месец интензивно го разпитвали. Нещо повече — сега ние с вас знаем, че служителите на милицията са били убедени, че убиецът е Никита. Знаели го с абсолютна сигурност. Знаели го и… пуснали Никита на свобода.

„Но как така?“ — ще попитате вие. Защо са го пуснали, щом са били сигурни, че е виновен? Нима Никита е бил голям мафиот и е успял да ги купи всичките? Не. Бил е обикновен младеж, свързан с криминална групировка, но далеч не най-мощната. Може би е имал влиятелни родители, които са успели да организират натиск в стила на добре известните традиции на „телефонното право“? И отговорът ми пак ще бъде „не“. Майката на Никита е лекарка в детска поликлиника, а баща той няма от много години. Каква е работата тогава? Защо този младеж е на свобода?

Отговорът е прост. Никита е бил завербуван. Милиционерите са се престорили, че не могат да намерят доказателства за вината му, скрили са тези доказателства от следствието и са пуснали убиеца. А в замяна са получили информатор, който ги е държал в течение на дейността на групировката, към която той е принадлежал. Виждате ли колко е просто?

Никита добросъвестно работел за милицията, трудел се много. Постепенно групировката на някой си Усоев (а Никита бил тъкмо неин член) започнала да се разпада. Някои членове твърде „навреме“ били арестувани на местопрестъплението за най-различни дреболии. В редиците на престъпниците започнали спорове и мятане от един лидер към друг, групировката отслабвала буквално с дни и преди няколко месеца я взел под контрола си друг авторитет, по-стабилен и могъщ. В новото „семейство“ не се намерило място за Никита. И именно затова милицията изгубила всякакъв интерес към него. Щом не можеш да даваш информация — прав ти път, не ни се мотай в краката.

Добре би било, ако черната неблагодарност на милиционерите се изчерпвала с това. Обаче не. Те дори не се погрижили фактът за сътрудничеството на Никита с милицията да не бъде огласен. Естествено слуховете стигнали до заинтересовани уши. В престъпната среда измените не се прощават — това, драги господа, не ви е семеен живот. Никита се разтревожил, когато почувствал, че около него обстановката се нажежава. Втурнал се да търси помощ. При кого, мислите? Че при кого друг да изтича за защита и съвет, ако не при оперативния работник, за когото работел и на когото давал информация? Ние разполагаме със запис и на този разговор, който ще ви изясни едно-друго.

— Ало, може ли Юрий Викторович?

— На телефона.

— Казвам се Мамонтов. Никита Мамонтов. Помните ли ме?

Неуверено:

— Не, не си спомням.

— Убийството на Павелецката гара. Е, как може, Юрий Викторович… И телефоните си ми оставихте, за да ви се обадя, ако има нещо.

— Аха, спомних си. И какво искате?

— Трябва да се срещнем.

— Защо?

— Много е важно. Моля ви… Не искам да говоря по телефона. Много е важно.

— Добре, тогава в единайсет и половина на „Чертановская“. Ще можете ли? Изходът от последния вагон, в тунела, до павилиона на лотарията. Знаете ли къде е това?

— Да. Благодаря ви…

Както виждате, драги читателю, някой си служител от криминалната милиция — Юрий Викторович — далеч не е горял от желание да се срещне със своя вече ненужен агент. Нещо повече — той доста успешно се е преструвал, че изобщо не си спомня за Никита Мамонтов и не знае кой е той. Никита, усещайки дишащата във врата му опасност, не просто моли за среща, той умолява, едва ли не плаче, а неговият милиционерски шеф процежда думите през зъби и милостиво се съгласява.