На пеещата планета

Любен Дилов На пеещата планета

Подобието на трева, което бяха изпогазили, докато пренасяха багажа, пружинно се изправяше.

— Готово — рече пилотът и отупа ръце, макар да нямаше никакъв прах. — Гледай ги как се изправят! И каква песен пеят сега? Победоносна или ни псуват?

— Ако сложите апарата на ушите си, ще ги чуете — отвърна жената и с любезна готовност посегна към слушалките, които висяха като огърлица над едрите й гърди.

По тая двойна издутина на защитната дреха се и различаваше от мъжа си, защото дихателната маска скриваше половината й лице. Иначе беше в същото облекло, висока колкото него, гледаше и със същите благи, търпеливи очи. Гласът й резонира в маската и пилотът усети, че предпочита мелодията на тоя глас пред мелодиите на планетата. Беше единствената жена тук, която не познаваше. Двойката антрополози бе потънала в джунглата, преди той да дойде на планетата. Шест месеца без връзка с базата!

— Благодаря, слушал съм ги! Вие поне научихте ли езика им? — Той й помогна да изкачи висящата стълбичка, потъна в секундно съзерцание на бедрата й, когато тя влизаше в орнитолета, гузно се обърна към мъжа й: — Хайде, докторе, чака ни път!

Антропологът оглеждаше придирчиво мястото, където бяха седели в очакване да ги приберат. Не бивало и копче да падне! Да не се чудело после местното население какво е това… Пилотът знаеше инструкцията. Така бяха я втълпявали и нему: едно копче, едно винтче, ако остане някъде, ще бъде вече вмешателство в живота на планетата. Пилотът бе се пошегувал тогава: Планетата ще запее Великата песен за копчето на боговете… Още не знаеше, че планетата ще му омръзне толкова скоро и ще започне да го плаши с мълчанието си.

На Земята я наричаха Пеещата планета, но отдавна бяха забравили подробността, че всичките й шумове и звуци се носеха отвъд горния и под долния праг на човешкия слух. По средата лежеше една мистична тишина. Без наушниците-трансформатори можеш да полудееш от нея, с тях — можеш да полудееш от хилядите странни мелодии, които едновременно и отвсякъде дращят по мозъчната ти кора. Тръгнеш ли с трансформаторите на ушите през джунглата, вървиш през още по-гъста джунгла от звуци и шумове. Тук всяко стръкче растителност и всяко уродливо животинче непрекъснато произнасяше своя неразбираем ултра– или ннфраречитатив. Как ли са издържали двамата цели шест месеца, без да произнесат нито звук с гърлото си, за да не обидят племето? Двамата антрополози бяха мъкнали на гръб багажа си десет километра през джунглата до тая поляна, на два пъти бяха го пренесли, защото племето аборигени от доказано хуманоиден тип, което изследваха, щеше да се изплаши от специалния орнитолет, макар той да не издаваше никакъв друг, звук, освен шума на раздвижен въздух. Разбира се, от вида му щеше двойно повече да се изплаши. Тук нямаше летящи същества.

Пилотът зададе въпроса си, чак след като херметизира кабината. Съпрузите грохнаха в надуваемите легла, които бе им приготвил, но жената, свалила маската, въпреки умората си бе готова да говори, да говори. Въздухът на планетата беше поносим за хората и маската служеше само при тежък труд и продължителни преходи за донасищането му с кислородно-аргонна смес. Пилотът й се усмихна стеснително, защото тя се оказа изненадващо хубава. С такава жена човек можеше да се затвори за шест месеца и сред далеч по-страшни аборигени. Особено при инструкция, която забранява говоренето!

— Не беше толкова страшно, знаете. Те са много мили и внимателни. Такива нежни душици…

Той не чуваше антроположкото й умиление. Измъчен от тишината на дългия полет, слушаше гласа й, който се самоопияняваше от свободата си.

— За трети път сме при тях. А пък с мъжа ми отдавна сме се наприказвали. Вярно, понякога ми омръзваше все да си пишем на плочките. И да искаш, не можеш да се караш писмено, нали? Смешно става. Тогава го хващах за яката, замъквах го на пет-шест километра в джунглата и там му се карах. И така му се карах, че горските храсти и дървета се превиваха от мъка…

Пилотът се засмя към мъжа й, но той предпочиташе да се наслаждава на гласовете им със затворени очи. Изглеждаше доста по-възрастен от жена си и много по-уморен. Сигурно бе носил и двойно повече багаж от нея. Пилотът пак се усети гузен. Може би това и асоциацията със самотата им го подсети:

— Нямахте ли поне робот? Съвсем сами ли бяхте?

— Оставихме го на тях — отвърна бързо жената. Дисциплината у младия мъж звънна алармено:

— Разрешиха ли?

— Без разрешение. Подарък! — извика жената и очевидно сподавяше с веселия си вик нещо, което съвсем не беше толкова лекомислено. Мъжът й, стиснал очи, сякаш се мъчеше сега да не ги слуша.

— Но нали това е вмешателство? Ако искате да се върнете… — рече предпазливо пилотът, защото не му се искаше да се връщат.