На пеещата планета

Щеше да чака още пет часа сам сред плашещото безмълвие. Не му се полагаха скъпите трансформатори, но и да ги имаше, Пеещата планета казваше по нещичко смислено със своето мелодично хилядотемие само на изследователите й, които поне две години са пребивавали на нея. Освен това нощта не беше далеч, а да летиш нощем с немощния орнитолет не беше безопасно. Предимно около полунощ се образуваха понякога инфразвукови вълни в океана, чието зараждане още не бе обяснено напълно. Понякога силата им бе такава, че бяха погубили в първите години от изследването на планетата десетина непредпазливи романтици, тръгнали да се любуват на топлите крайбрежни нощи.

— Вие сигурно сте отскоро тука? — запита го жената, за да не му отговори.

— Четвърти месец. Впрочем, то си е ваша работа. Но на мен ми поръчаха да ви прибера с целия багаж.

Пилотът седна пред пулта за управление и включи двигателя. Шум не се чу, само въздухът в кабината леко завибрира. Орнитолетът подрипна неуверено като учещо се да лети младо птиче. Той си беше и птица — една грамадна металическа птица, специално конструирана за тази планета, където неуловимите за човешкото ухо хармонизирани звуци бяха основен фон на живота, основни връзки за съобщението му. Инструкцията от Земята си оставаше неумолима: Докато не се изучи основно Пеещата планета, да не се привнася в живота й нищо земно. Затова изследователската станция се намираше скрита на стотици мили от всичко живо. Но по-безшумно и по-безвредно за околната среда превозно средство от орнитолета човекът не съумя да създаде.

— Четири месеца! Не знам обаче колко ще издържа. Аз съм пилот с междупланетен разред и тая машина ужасно ми играе по нервите. Ако избягам, заради нея ще е. Ще видите сега колко ще се подмятаме по вятъра, докато…

— Знам — усмихна се жената зад гърба му. — Нали все с нея пътуваме. Горките…

Тя се бе надигнала към илюминатора и съжаляваше храстите и дърветата, които ужасено се снишаваха под плясъка на огромните, начупени в няколко механични стави криле. Толкова чувствителен на шума свят човекът не бе срещал другаде в Галактиката. Ако сложеше сега наушниците, щеше да чуе хор от плачливи писъци. Не, нямаше да ги чуе — кабината беше вълново изолирана. Въпреки тромавите си наглед криле металната птица набираше височина със стремителни спирали, както се издига скалният орел или албатросът. Пилотът бързаше да влезе в курса, та да продължи разговора. След петнайсетина минути, през които чуваше отново само мелодията на женския глас, без да се мъчи да улавя думите, той отупа длани: Готово! Жената се засмя:

— Откъде ви е тоя навик?

— Кой навик?

— Амии… така? — тя повтори движението му. Пилотът се сконфузи, защото тя още по-весело се засмя.

— Жорж, забеляза ли го? Това момче носи в ръцете си рефлекси от преди две хиляди години.

Жорж не отвори очи, но и не спеше. Лицето му говореше не само за умората, а и за някаква силна грижа. Пилотът пак рече малко гузно:

— Я по-добре ми разкажете нещо за вашето племе, ако не сте много уморена! Аз не съм интересен като антроположки обект.

Тя пак се надигна към плюминатора:

— Включихте ли автопилота? Добре — и веднага затършува в грамадната инструментална чанта, която бе оставила до себе си. — Дръпнете се! Няма достатъчно място, но да опитаме.

Извади портативно прожекционно холографче, насочи го към освободеното пространство, пръстите й сръчно регулираха интензивността на лазера.

— Ще ви покажа последния запис. Не можете да си представите какви мили, нежни душици са! В сравнение с тях ние сме допотопни зверове…

— Всичко ли им разбирате? — учуди се пилотът.

— Помежду си те се съобщават с пет-шестстотин понятия, но другото, другото сигурно никога няма да научим. Какво си казват с растенията, с животните, с вятъра, с дъжда. А разговарят и се разбират, с цялата си чудесна планета се разбират и нищо не правят против нея, и тя нищо не прави против тях, и…

— И си пеят песнички един на друг.

— Не се подигравайте с неща, които не познавате — сряза го тя. — Един месец да свикне ухото ви с трансформатора, ще усетите какъв изумителен свят е това. Един свят на чисти, хармонизирани емоции! При нас емоциите пречат на познанието, разумът ни, кой знае защо, още някога се е скарал с тях. Такова единство на познание и емоции съществува само в музиката ни и понякога в живописта и поезията. Иначе никакво го няма. А тук е навсякъде и е цялостно. И много се съмнявам дали ние с нашия разум действително познаваме по-добре Вселената от тях…

Пилотът се отказа да я предизвиква повече с флиртуващите си закачки:

— Като казахте за растенията и животните… Нали и на Земята посадените от човека растения реагират с осмотичиото си налягане на нашите добри и лоши помисли? Нещо такова ли е?

— Има някаква родова прилика с това, но тук…