Началото

Чийо му разказа онова, което бе успяла да разбере за обстоятелствата около смъртта на Акане. Той подозираше своя чичо Масахиро в нещо повече от разврат — този човек дейно заговорничеше срещу него. Но самата Акане бе проявила липса на дискретност, на безусловна вярност към него, бе повлияна от трагедията на Хаято. Често го спохождаха мисли за отмъщение, но отмъщението щеше да почака. Трябваше да бъде търпелив, подобно на чаплата, която идваше всяка вечер да лови риба в потоците и шадраваните в градината на къщата край реката.

Със своето практично отношение към въпросите на тялото Чийо му препоръча да се утеши с други момичета, но той отхвърли предложението й със смътна ненавист към всички жени заради тяхната привлекателност и двуличие и с нежелание да се обвързва с когото и да било.

Установи се в къщата и заживя там с майка си и със своята съпруга. Ичиро бе доволен от това решение и увери Шигеру, че животът на един мъж, който се е оттеглил от света, предоставя много преимущества — възможност за изучаване на литература, религия и философия, посвещаване на естетически развлечения и, естествено, на удоволствието от кулинарията.

Господарката Отори и Мое не бяха особено доволни от това развитие на събитията. В известен смисъл и двете чувстваха, че щеше да е по-достойно, ако Шигеру си бе отнел живота. Разбира се, те щяха да го последват в този негов акт, но след като той настояваше да живее, те бяха длъжни да се подчинят на желанието му.

Въпреки че беше красива и удобна, къщата не беше голяма и Шигеру откри известно удоволствие в семплия и пестелив начин на живот. Мое тъгуваше по лукса и великолепието, които предлагаше животът в крепостта; макар и да смяташе, че не обича интригите в женското крило, сега Мое установи, че те също й липсват. Не харесваше свекърва си, а присъствието на Чийо я напрягаше, тъй като предизвикваше неприятни спомени; през повечето време нямаше с какво да се занимава и определено скучаеше. Беше съпруга, но не съвсем, нямаше деца, близките й бяха мъртви, домът й бе унищожен заради безразсъдството на собствения й съпруг. Беше оскърбление за паметта им, че продължава да живее, и тя му го натякваше ежедневно с хапливи коментари в присъствието на други и с открити обвинения, когато бяха насаме.

Тъй като нямаше с какво да се занимава, господарката Отори тормозеше Мое повече от всякога, като често нареждаше на снаха си да изпълнява задачи, които бяха работа на прислугата, обикновено движена от чиста злоба. Една вечер, няколко седмици след битката, преди края на дъждовния сезон, тя нареди на Мое, която се приготвяше да си ляга, да й донесе чай от кухнята.

Валеше силно и къщата бе потънала в сумрак. Мое напълни порцелановата каничка от металния чайник, който висеше над жаравата, и отнесе една чаша на своята свекърва.

— Водата беше твърде гореща — оплака се господарката Отори. — Трябва да я махнеш от огъня и да я оставиш да поизстине, преди да направиш чая.

— Защо не поискаш Чийо да ти го приготви? — отвърна рязко Мое.

— Иди и направи нов — нареди господарката Отори. — Отнеси и на мъжа си. Той е с Ичиро, преглеждат някакви архиви. Виж дали поне веднъж не можеш да се държиш с него като истинска съпруга.

Мое изпълни онова, което й бе казано, и обзета от неприязън, отнесе поднос с чаши чай в любимата стая на Ичиро.

Вътре Шигеру беше сам и четеше някакъв свитък. Около него имаше няколко дървени кутии от пауловния и стаята миришеше на стара хартия и плесен. Беше се вглъбил в онова, което четеше, и не вдигна поглед, когато тя влезе. Мое коленичи и постави подноса на пода. Внезапно я връхлетя желание да се нахвърли върху му, да го нарани, да го накара да страда, както тя страдаше.

— Седиш там като някакъв търговец — рече тя. — Защо прекарваш толкова време вътре? Вече не си никакъв воин!

— Ще бъдеш ли по-щастлива, ако живеем разделени? — попита той след миг. — Убеден съм, че можем да направим нещо по този въпрос. И двамата сме страдали. Няма смисъл да се ненавиждаме един друг.

Неговата спокойна разсъдливост я вбеси още повече.

— И къде мога да отида? Нямам си нищо и никого! Най-добрият начин да се разделим би бил чрез смъртта. Първо твоята, а после и моята.

Все така, без да вдига поглед към нея, той каза тихо:

— Вече съм решил, че няма да сложа край на живота си. Моят баща ми нареди да живея.

Очите му се плъзгаха по колоните със знаци върху свитъка. Той разви още малко от него.

— Теб просто те е страх — заяви тя презрително. — Ти си страхливец! Ето в какво се превърна великият владетел Шигеру — в страхливец, който чете за ориз и соя като търговец, докато съпругата му поднася чай.

Неспирният дъжд, мирисът на влага и мухъл вече го бяха запратили в мрачна потиснатост, а и цял ден се съпротивляваше на яростта и отчаянието.

— Остави ме сам — нареди той с внезапно избликнал в гласа му гняв. — Махай се!

— Защо? Защото ти напомням нещо, което би предпочел да забравиш? Смъртта на хиляди по твоя вина? Загубата на две трети от Средната провинция, унищожението на собственото ми семейство, пълното ти унижение?