Началото

Яростта го заля. Той скочи на крака, готов да се втурне навън в дъжда. Тя стоеше между него и вратата. Той протегна ръце, за да я блъсне встрани, но тя се хвърли върху него и той долови мириса й на свежест след банята, аромата на копринените й коси. Мразеше я и в същото време я желаеше. Тя бе негова съпруга — трябваше да го задоволява, да му роди деца. За миг в съзнанието му проблесна споменът за първата им брачна нощ с цялото очакване и разочарование. Беше я стиснал за ръката, другата му ръка бе на врата й, усещайки уязвимите кости на върха на гръбнака. Осъзна крехкостта й, както и собствената си сила и власт, и бе връхлетян от желание да я има.

Повали я на рогозката, развърза пояса й и вдигна робата й, докато разхлабваше своята, искаше да й причини болка, изпитваше смътно желание да я накаже. Тя възкликна уплашено. Гневът изчезна така внезапно, както го бе връхлетял. Той си спомни страха и студенината й.

Замалко да я насиля, помисли си той с отвращение.

— Съжалявам — рече неловко, отдръпна се и я пусна.

Тя не направи усилие да стане, нито да се закрие, а го гледаше с изражение, което не бе виждал никога по-рано. Мое каза:

— Аз съм твоя съпруга. Това е нещо, за което не трябва да се извиняваш. Стига още да те бива.

Невероятно фина бе границата между силата на омразата и силата на любовта. Мое се бе възбудила повече от неговия гняв, отколкото от нежността му. Търсеше яростта му, а бе презирала чувствителността му. Актът между тях бе колкото на насилие, толкова и на любов. При все това в момента на своето освобождаване той почувства към нея прилив на нежност, желание да я притежава и да я закриля.

Техният брачен живот придоби свой собствен изопачен десен, изтъкан от разпокъсаните и усукани нишки на живота им. През деня Мое се държеше като примерна съпруга, тиха и почтителна към своята свекърва, работлива и усърдна. Но когато двамата с Шигеру оставаха сами, тя търсеше как да предизвика гнева му и после да му се подчини. Притегляше този гняв към себе си, както високият бор притегля светкавицата, самата тя възпламенена и наранена от неговия изблик. Той продължаваше да се движи и да живее в своята измислена действителност, през деня непрестанно си намираше работа, а през нощта учеше, често заедно с Ичиро. Ритмичното трополене на дъжда, влажният въздух, мирисът на плесен — всичко това го откъсваше от реалния свят. Понякога си мислеше, че се е превърнал в жив призрак и ще се стопи в мъглата. Гневът, който Мое събуждаше у него, съчетан с желанието и неговото удовлетворяване, обслужваше странна цел да го придържа към действителността. Беше й благодарен за това, но всякаква проява на нежност предизвикваше искреното й презрение, поради което той никога не говореше за чувствата си.

Когато настъпи краят на проливните дъждове, тя вече бе заченала. Шигеру се разкъсваше между радостта и предчувствието за предстоящо нещастие. Когато гледаше на себе си като на прост воин земеделец, както от време на време успяваше, той си представяше радостта, която децата щяха да внесат в живота му. Когато се виждаше в ролята си на лишен от собственост наследник на клана, осъзнаваше, че едно дете, особено ако е син, може само да застраши още повече и бездруго несигурното му положение. Колко още щяха да му позволят да живее? Ако управлението на чичовците му бъдеше справедливо, скоро кланът Отори щеше да го забрави; хората щяха да заживеят мирно и спокойно, неговият живот нямаше да има значение за тях и никой нямаше да скърби за смъртта му. Ако Шоичи и Масахиро продължаха да използват ресурсите на клана за тяхна лична изгода и вълненията се засилеха, както се опасяваше, оцеляването му щеше да стане още по-несигурно. Щеше да съсредоточи върху себе си надеждите за обновяването на света и за връщането към справедливо управление. Тези надежди се превръщаха в искри, които запалваха бунтове сред селяни и земеделци. Чичовците му щяха да виждат в него постоянен подстрекател на размирици. Ако искаше да оцелее, докато постигне възмездие, трябваше да върви предпазливо по тясната пътека между избора да привлича твърде много внимание или да бъде обречен на забрава. Опасяваше се, че един син би представлявал прекалено голямо предизвикателство за неговите чичовци, за да могат да го подминат, но въпреки това копнееше за дете — продължител на бащиния му род, истински наследник на клана.

Освен това се страхуваше за здравето на Мое. Бременността й беше тежка — почти не можеше да се храни и често повръщаше. От време на време му минаваше мисълта, че тяхното грубо съвкупяване можеше да създаде само уродлива рожба.

Мое вече не го посещаваше през нощта — всъщност двамата почти не разговаряха помежду си. Тя се оттегли в женското крило на къщата, където за нея се грижеше Чийо, която я убеждаваше да яде, разтриваше й краката и гърба и й вареше приспивателни чайове, за да облекчава неразположението й.

Трийсет и пета глава