Началото

Имаха много птици — пъдпъдъци, гълъби и фазани — които висяха от тавана на колибата, окачени по гредите за омотани около вратовете им върви. Обясниха му, че давали пъдпъдъците на един пътник, който ги пренасял до Киби. Останалите изсушавали и осолявали, за да ги запазят като храна за семействата си. Нямаха особено желание да разкрият повече около ловуването си, което явно не бе съвсем законно, но когато му било изгодно, местният владетел си затварял очите.

Месото на гълъба беше тъмно и ароматно. Докато изсмукваше костиците, той попита мъжете дали са чули за битката при Яегахара. Те поклатиха глави — живееха в своето уединено селце или в планината, където от външния свят проникваха твърде малко новини.

Шигеру спа леко, тъй като не смяташе, че може да им има пълно доверие. Нощта бе студена и на няколко пъти по-младият мъж ставаше, за да подклажда огъня. Всеки път Шигеру се будеше и после лежеше така известно време, размишлявайки над тази случайна среща и над това какъв щеше да бъде животът му оттук нататък — щеше да се нуждае от помощ и подкрепа като всеки човек, но в същото време нямаше да може да се доверява на никого; щеше да разчита на собствените си умения и бдителност, за да различи заплахата и да се предпазва от нея, но да се опитва да не живее в непрестанен страх и подозрения, което би го унищожило по-бавно от меча, но също тъй резултатно.

Станаха на разсъмване, тъй като мъжете искаха да се приберат у дома, преди да е заваляло. Накачиха вървите на птиците по врата и кръста си, увиха отгоре им препаските и гамашите си и после облякоха широките си връхни дрехи.

— Така ти е по-топло! — засмя се младежът и се престори, че потръпва. — Все едно жената ме докосва по слабините.

Шигеру си представи усещането от ласкавия допир на мекотата върху кожата.

Повървяха заедно няколко часа, докато в началото на две тесни долини пътеката се разклони. На това място се разделиха — ловците щяха да поемат на север, а Шигеру — на юг. Той им благодари и им пожела всичко хубаво; те му отвърнаха ведро и припряно, почти без да спират, без да му се покланят или да използват почтителни думи. Явно не изпитваха никакво любопитство към личността му. Беше доволен, че не проявяват интерес към света отвъд и че изобщо не ги е грижа кой е.

Не беше изминал много надолу по склона, когато заваля. Първоначално ръмеше, само колкото да разкаля пътеката, която стана много хлъзгава, но после вятърът се усили и дъждът заплющя и го измокри до кости. Широкополата конусовидна шапка предпазваше главата и раменете му, но краката му бяха подгизнали, сандалите му се бяха изкаляли и вече се разпадаха. Той се опита да ускори крачка, загрижен да стигне до Сейсенджи преди падането на нощта, но пътеката ставаше все по-коварна — на места водата се стичаше по нея като река — и той взе да се опасява, че пороят ще го принуди да прекара нощта в гората. Докато дъждът се сипеше от шапката му, а той вече не си чувстваше краката, взе да се пита с какво всъщност се бе захванал. Какво очакваше от тази среща… ако изобщо се състоеше? Защо бе поел на това пътуване, тъй неприятно и дори опасно? Дали тя изобщо щеше да дойде? Или щеше да се появи само за да го предаде?

Спомни си ясно мига, в който бе изпитал неустоимо желание да плъзне ръце под косите й, да почувства извивките на главата й, но строго прогони тези мисли. Тя го бе упрекнала, че я вижда само като жена, че не я възприема сериозно като управник — нямаше да допусне тази грешка повторно. Ако изобщо бе там… във всеки случай той повече нямаше никакво желание да се обвързва с жени, болката и разочарованието, съпътстващи страстта, го изпълваха с ужас… но косите й!

Вече бе тъмно, когато планинската пътека, приличаща повече на водопад, отколкото на каквото и да било друго, внезапно се спусна рязко надолу, за да се влее в един по-широк и равен път, водещ нагоре по полегат склон. На върха, почти скрита от пелената на дъжда и тъмните кедри, се намираше малка постройка с извит покрив и дълбоки стрехи. Четири коня — единият от тях красива кобила — бяха завързани с гръб към вятъра под един твърде малък навес, покрит със слама, който се поклащаше при внезапни пристъпи на вятъра и тогава около него се разлитаха късчета слама, подобно на огромни дъждовни капки.

Той спря при стъпалата и свали сандалите и шапката си, които бяха подгизнали. Въпреки дъжда, вратите бяха отворени до една. Той се качи на верандата и надникна вътре.

Дъждът се стичаше от стрехите и падайки на земята, разпиляваше наоколо пръски, все едно ограждаше постройката с жива завеса. Вътре горяха лампи, но главното помещение на храма с гол дъсчен под бе празно. Изглеждаше рядко посещавано — на малък подиум стоеше дървена статуя на Просветления; пред него бяха поставени вази със свежи цветя, сребърния лист на жълти цветя и клонки свещен бамбук с червени плодчета. Наоколо нямаше други украшения или предмети; единствено под гредите се виждаха оброчни картини на волове и коне.