Началото

Той извика тихо и чу гласа й. Тя каза нещо на своята компаньонка Сачие, чу как жената се изправи и се приближи до прага. После се обърна и прошепна към вътрешната стая:

— Той е.

Той направи знак на Сачие, опасявайки се, че ще произнесе името му, но тя каза просто:

— Влезте. Очакваме ви — и сведе глава.

Той я помнеше като елегантна и изискана жена от висшето общество, но сега тя изглеждаше по-млада и не толкова изтънчена, а дрехите, които носеше, бяха обикновени, подходящи по-скоро за мъж. Вътрешното помещение бе застлано с рогозки и той се поколеба на прага, тъй като не искаше да сяда със своите подгизнали и кални дрехи.

Владетелката Маруяма бе коленичила до една лампа, но вътре бе прекалено тъмно, за да може да види лицето й. Стана и се приближи до него. И тя носеше мъжки дрехи от тъмна материя, а косите й бяха прибрани и вързани на тила. За разлика от Сачие, така предрешена, тя изглеждаше по-възрастна, по-висока, определено по-силна, но дрехите не бяха в състояние да разпръснат загадъчността на дългите й коси, нито деликатността, която скръбта бе изписала на лицето й, разкривайки красотата на костите под бялата кожа. Видът й бе честен, погледът — прям и открит.

— Толкова се радвам да ви видя. Благодаря, че дойдохте, изминавайки целия този път. Сигурно сте изморен. И сте мокър до кости. Сачие, можем ли да намерим сухи дрехи?

— Ще попитам коняря — отвърна жената, излезе тихо от стаята през помещението за поклонение към верандата. След няколко мига се върна със суха роба, която миришеше леко на кон, сякаш току-що е била извадена от дисагите.

Шигеру отиде със Сачие в срещуположния край на помещението, където имаше също такова пространство, разделено на склад и кабинет със застлан под. Там на разпадаща се купчина бяха струпани архивите на храма, а на ниска масичка лежеше отдавна неизползвана пукната мастилница.

— Никой ли не живее тук? — попита той.

— Местните смятат, че този храм е обитаван от духове — отвърна тя. — Не смеят да го приближат. Свещениците тук обезумяват. Самоубиват се или побягват. Няма кой да ни безпокои, а ако някой ни види, ще реши, че сме призраци.

Тя донесе купа със студена вода на верандата и той уми лицето, ръцете и нозете си.

— Ще приготвя нещо за ядене — рече тя тихо и излезе от стаята.

Той свали дрехите си, изсуши се и облече взетата назаем роба. Беше предназначена за по-дребен човек. Завърза я, доколкото можа, препаса Джато и скри кинжала в пазвата си. Застудяваше и въпреки сухата роба по кожата му плъзнаха тръпки.

Върна се в помещението със застлания под и владетелката Маруяма му даде знак да седне. По всяка вероятност бе донесла някои вещи с товарния кон, защото пурпурните копринени възглавнички на пода със сигурност не принадлежаха на храма. До нея лежеше меч.

— Благодаря за писмото — рече той. — Много съжалявам за смъртта на вашия син тъй скоро след кончината на съпруга ви.

— Ще ви разкажа за това по-късно — отвърна тя. — Вие също сте преживели ужасна загуба.

— Чувствах, че разбирате по-добре от всеки друг — рече той.

Тя се усмихна.

— Надявам се да не сте загубили всички, които сте обичали.

— Не — отвърна той, след като се замисли за момент. — Брат ми все още е между живите… майка ми, учителят ми. Имам поне един приятел. И много, за което да ви благодаря — добави той. — Ако миналата година се бяхте присъединили към Ийда, Отори щяха да бъдат напълно унищожени.

— Ние сключихме споразумение. Аз ви дадох думата си. Никога няма да вляза в съглашение с Тохан.

— При все това нашият познат Араи Дайичи сега служи при Ногучи, чието име из цялата Средна провинция вече означава предател.

— Араи нямаше избор, пак му провървя, че не бе накаран да сложи край на живота си. Мисля, че изчаква благоприятен момент също като вас. Поддържаме връзка, доколкото е възможно, чрез Муто Шизука.

— Точно тя ни предаде на Ийда — заяви Шигеру. — Вероятно Араи не го знае, след като са още заедно и тя му е родила син.

— И това ви изпълва с гняв?

— Много са нещата, които ме гневят — отвърна Шигеру. — Уча се на търпение. Но не бих имал доверие на тази Муто, че няма да ни предаде отново. Не казвайте на Араи за тази среща.

Сачие влезе в стаята с поднос, върху който имаше две купички, пълни с нещо като яхния, предимно от зеленчуци, объркани с яйце. Върна се след няколко мига с чайник и чаши.

— Всичко е съвсем оскъдно — извини се тя. — Имаме само онова, което успяхме да донесем с конете. Но Бунта ще отиде и ще намери още храна, стига дъждът да спре утре.

— Утре трябва да се върна в Мисуми — каза Шигеру.

— Тогава да похапнем набързо, че имаме да говорим за много неща — подкани го Наоми.

Той установи, че е гладен като вълк и му е трудно да се храни бавно, но тя яде съвсем малко, все едно нямаше апетит, като не откъсваше поглед от него.