Началото

Щом свършиха, Сачие отнесе купичките, а младият мъж на име Бунта внесе малък мангал с тлеещи дървени въглища и също се оттегли. Продължаваше да вали проливен дъжд, а вятърът фучеше в клоните на кедрите. Нощта ги обгърна отвсякъде. Старата постройка бе изпълнена със странни шумове, все едно множество призраци разговаряха с дрезгави гласове и пълна с прах уста.

Владетелката Маруяма каза:

— Смятам, че синът ми беше убит.

— На колко беше?

— На осем месеца.

— Понякога новородените си отиват по куп причини — отвърна Шигеру.

Наистина, много деца не бяха именувани, докато не навършат две години, защото едва тогава шансовете им да оцелеят и да пораснат изглеждаха по-големи.

— Беше необичайно здраво и силно дете… изобщо не беше боледувал. А и освен това получих предупреждения, че ако не следвам желанията на роднините на починалия ми съпруг, ще бъда наказана по някакъв начин.

На светлината на лампата очите й бяха станали още по-искрящи, но тя говореше спокойно и безстрастно.

— Бих ви попитал как смее някой да ви налага какво да правите — каза той. — Но истината е, че и аз съм в същото положение. Животът ми сега изцяло зависи от прищевките на чичовците ми.

— И двамата сме предадени от най-близките си. Защото вашите чичовци, също като семейството на починалия ми съпруг, искат, даже изгарят от желание да умилостивят и да угодят на Ийда Садаму и Тохан. В най-скоро време ще се види как се облагодетелстват от това. Но накрая подобно егоистично поведение ще доведе единствено до унищожението на западните кланове, както и на Отори. Трите провинции ще бъдат управлявани от море до море от Тохан с тяхната жестокост. Правото на наследяване по женска линия в Маруяма ще бъде загубено завинаги.

Шигеру се приведе леко напред и заяви още по-тихо:

— Ще ви споделя нещо, за което никога не съм говорил открито. Аз ще отмъстя на Ийда и ще го унищожа, каквото и да ми струва това. Дори той трябва да има някакви слаби места. Казах, че се уча на търпение — чакам да ми се разкрие някаква стратегия, чакам да притъпи бдителността си или да допусне някоя грешка. Това е единствената причина, поради която все още съм жив. Първо ще го видя мъртъв.

Тя се усмихна.

— Радвам се. Надявах се да го чуя от вас. Това е и моето тайно желание. Ще действаме заедно, ще обменяме сведения и ще се подкрепяме с наличните си средства.

— Съюзът ни трябва да се пази в тайна… може би години наред.

— Онова, което се охранява от света, нараства по сила и стойност — отвърна тя.

— До мен достигна слух, че Ийда търси начин да се сдобие с владението Маруяма и възнамерява да го постигне, като се ожени за вас — рече Шигеру с надеждата, че думите му не са прозвучали твърде рязко.

— Роднините на мъжа ми се опитват да ме принудят на тази стъпка. Нито смъртта на сина ми, нито заплахите за живота на дъщеря ми ще ме накарат да се подчиня. По-скоро бих умряла!

Замълча за момент и после добави:

— Трябва да ви кажа нещо за моя живот, за да ме разберете. Покойният ми съпруг Уеки Тадаши беше от малък клан на границата между Източната и Средната провинция. Вече имаше един брак, с жена от изтока, и три деца. Най-голямата му дъщеря беше по-възрастна от мен — на шестнайсет, и омъжена за братовчед на Садаму — Ийда Нариаки, когото моят съпруг осинови, макар че Нариаки запази фамилията Ийда.

— Не е моя работа — заяви Шигеру, — но кой уреди този брак? Сама ли избрахте съпруга си?

— Не бях много съгласна, признавам. Не ми харесваше идеята да имам доведени деца, а и подобен тесен съюз с фамилията Ийда ме притесняваше. Но се оставих да ме убедят и първоначално не съжалявах — съпругът ми беше прекрасен човек… много интелигентен и ме подкрепяше във всичко.

Шигеру се опита да подмине внезапния пристъп на нещо, което наподобяваше ревност. Наоми продължи:

— Но децата му бяха съвсем различни, а и самата му благост означаваше, че не упражнява контрола, който им бе нужен. Дъщеря му се държеше така, все едно тя бе наследницата на Маруяма. Когато се роди собствената ми дъщеря, тя не скри гнева и разочарованието си, дори започна да настоява да бъде призната официално. Съпругът ми никога не бе оспорвал това, но просто действаше уклончиво. Здравето му взе да се влошава… когато се роди синът ни, малко се посъвзе, беше много щастлив… но това продължи само няколко седмици. Цяло лято не беше добре и накрая почина, преди синът ни да навърши месец, както смятаха — от тумор.

— Моите съболезнования — рече Шигеру.

— Не си бях давала сметка до каква степен ме е закрилял, преди да си отиде — продължи тя. — Оттогава ме атакуват от всички страни. Не възприемах заплахите насериозно, докато синът ми не се спомина. Нямах доказателства, че е отровен, но той умря така внезапно, след като винаги е бил толкова силен. Моите обвинения и подозрения бяха подминати — твърдяха, че съм обезумяла от скръб; появиха се мнения, че кланът не може да се управлява от жена — един мъж никога не можело да бъде толкова уязвим.