Началото

Томасу вече я бе достигнал. Малкото момиче пищеше, но Шимон почти не я чуваше от мощния рев на водата. Хвърли пръчката, която носеше, и видя как реката я отнесе за миг. Томасу едва успяваше да се задържи на мястото, където бе паднала Мадарен. Отдели пръстите й от коренището, което бе сграбчила, и тя се хвърли върху му, вкопчвайки се в него като маймунче в майка си. Той я хвана с една ръка, притисна я до рамото си и къде плувайки, къде пълзейки, успя да я изнесе на брега. Там Шимон я пое.

Сара дотича, мълвейки благодарности, че детето е невредимо, нахока Марута, задето я бе оставила без надзор, и похвали Томасу. Шимон погледна заварения си син, когато Томасу изскочи на брега и отръска водата от себе си като куче.

— Какво те накара да се втурнеш надолу? Пристигнал си точно навреме!

— Стори ми се, че я чух да ме вика — отвърна Томасу и после се навъси. — Само че няма как да… — шумът от водата ги обгърна и заглуши всички останали звуци.

— Вероятно Тайният ти е пратил предупреждение — рече Шимон с благоговение, взе ръката на момчето и изписа върху дланта му знака на Скритите.

Чувстваше, че Томасу е избран по някакъв начин, да стане предводител на Скритите може би, да поеме водачеството от Исао. Вечер започна да разговаря с него сериозно по различни духовни въпроси и да го запознава по-задълбочено с вярванията на Скритите. Въпреки че Томасу бе доста сприхав и все не можеше да си намери място, Шимон смяташе, че момчето притежава природна благост и непоносимост към жестокостта — качества, които и двамата му родители се стараеха с всички сили да поощряват и развиват.

Беше рядкост някой странник или пътник да се озове в Мино. Селцето се гушеше скрито в планината, край него не минаваха пътища, само пътеките, които прехвърляха планината или вървяха покрай реката през долината. Сега те бяха почти непроходими, обрасли и запуснати. Няколко години по-рано едно свлачище почти бе препречило пътеката през долината. От време на време някой човек преминаваше през прохода към Хиноде и се връщаше с новини и слухове. Бяха минали почти шестнайсет години, откакто странникът се бе появил и изчезнал отново; повече от четиринайсет след раждането на неговия син. Томасу бе пораснал и се бе превърнал в момък с поразителна външност. Вече никой не го дразнеше, а и той отдавна не се замесваше в сбивания. И момчета, и момичета, забеляза Шимон, го търсеха и това накара втория му баща да започне да размишлява над въпроса за брак. Даваше на Томасу все повече задачи и изискваше от него по-малко да дивее из гората, а да работи редом с мъжете от селото и да се подготвя за живота си на възрастен.

През повечето време Томасу му се подчиняваше, но една вечер в началото на деветия месец изчезна в гората, като каза на майка си, че отива да търси гъби. Шимон, който се върна уморен от една отдалечена нива, където прибираха последната част от бобената реколта, чу гласа на жена си да отеква из долината:

— Томасу! Прибирай се!

Отпусна се морно върху дървеното стъпало на къщата; целият се беше схванал, ставите го боляха. Вечерният въздух ставаше мразовит, зимата наближаваше.

— Кълна се, че ще го разкъсам на парченца — нареждаше ядно Сара, докато носеше вода на мъжа си да се измие.

— Хм! — изсумтя той развеселен, знаейки, че тя никога няма да изпълни заканата си.

— Каза, че отивал за гъби, ама това е само оправдание!

Голямата им дъщеря тичаше нагоре към къщата. Когато пристигна, очите й блестяха от вълнение, а страните й бяха поруменели от студения въздух.

— Татко! Татко! Томасу си идва и с него има още някой!

Шимон се изправи слисан. Жена му отправи поглед към планината, заслонявайки очи. Светлината постепенно гаснеше, здрачаваше се. Томасу изникна от сумрака, водейки нисък набит човек, който носеше на гърба си бамбуков кош. След като прекосиха последната дига, Томасу викна:

— Намерих го в планината! Беше се загубил!

— Няма защо да уведомяваш целия свят — измърмори Шимон, но хората вече излизаха от колибите си, за да видят непознатия.

Шимон впери поглед в тях — познаваше ги откакто се помнеше, това бяха единствените хора, които знаеше, освен последния странник, който се бе появил от гората и бе причинил такава мъка. Естествено, Шимон знаеше кои семейства са от Скритите и кои не, но един външен не можеше да ги различи.

Томасу доведе мъжа до стъпалото.

— Казах му, че ще го нахраним, може да пренощува у нас, а утре ще му покажа пътеката към Хиноде. Идва от Инуяма.

Лицето на момчето сияеше от въодушевление.

— Намерих и гъби — обяви той и подаде вързопа на майка си.

— Благодарен съм на сина ви — рече мъжът, свали вързопа от гърба си и го остави на стъпалото. — Тръгнал съм за село Хиноде, но никога не съм минавал по този път и се загубих.

— Никой не идва тук — рече Шимон предпазливо.

Непознатият се огледа.

Пред къщата се бе събрала малка тълпа; всички се бяха втренчили в него с нескрит интерес, но стояха на разстояние. Шимон внезапно ги видя през очите на непознатия — старите им окърпени дрехи, босите им нозе, изпитите им лица и мършави тела.

— Ясно защо — животът тук е труден.