Началото

Шигеру усети как кръвта нахлу в лицето му и затуптя във врата му. Нямаше какво да каже. Единственият му избор бе да се ядоса и да си тръгне, или покорно да поеме след Мацуда. Преглътна гнева си с чувството, че му изгаря вътрешностите.

— Оказахте ми голяма чест, като се съгласихте да ме обучавате — рече той. — Мисля, че съм по-голям глупак, отколкото вие някога сте били.

— Възможно е, възможно е — изсумтя възрастният мъж, като се усмихваше на себе си. — Но на петнайсет всички сме глупци.

Той извика, при което един от монасите прекоси двора откъм кухнята и пристигна при тях с два окачени на тояга вързопа, огън в малка метална съдина и бамбукова кошница.

— Вземи тези — рече Мацуда и посочи вързопите.

Той самият пое металната съдина и кошницата, като вдъхна одобрително. Шигеру пое тоягата и я сложи на едното си рамо, а двата дървени меча — на другото. Монахът се върна с две островърхи сламени шапки, които нахлупи на главите им.

Може и да бе наследникът на клана, но с босите си нозе, със сопата на рамо, със скрито под нахлупената шапка лице той изглеждаше и се чувстваше като слуга. Преглътна отново, а раздразнението го жулеше отвътре.

— Сполай ти — кимна леко Мацуда към монаха.

— Кога да ви очакваме? — попита другият в отговор.

— А, по някое време, знам ли — махна неопределено Мацуда. — Ти по-добре прати още провизии, ако не се върнем до месец.

Ароматът от кошницата вече караше стомаха на Шигеру да се свива от глад, но съдържанието й изглеждаше потискащо оскъдно количество храна за цял месец.

Плътната сянка на външните порти бе приятна; отвъд слънцето изглеждаше жежко, а въздухът — още по-лепкав. Те не поеха по стъпаловидната пътека, която водеше към странноприемницата в подножието на планината, а тръгнаха нагоре, следвайки малък поток, който се спускаше по склона.

Макар и леки, вързопите бяха неудобни за носене през гъсталака, а пътеката бе хлъзгава. Около главата му жужаха насекоми, връхлитаха ги конски мухи, които хапеха настървено. Мацуда вървеше с бърза крачка, катерейки се пъргав като маймуна, докато Шигеру го следваше с усилие. Скоро вече бе мокър, подгизнал колкото от мокрите треви, толкова и от собствената си пот.

След около два часа пътеката се отклони от потока и пое на северозапад. Спряха там да отдъхнат няколко мига, пийнаха от разхладителната вода, след което изплакнаха ръце и наплискаха лица.

— Радвам се, че реши да не си тръгваш — рече Мацуда весело, докато смъкваше шапката си и бършеше лице с ръкав. — Ако го беше сторил, вероятно щях да се почувствам длъжен да приема поканата на Ийда Садайоши да го посетя в Инуяма.

— В Инуяма? — повтори Шигеру удивен. — Че защо бихте отишли там?

— Садайоши, изглежда, смята, че синът му би имал полза от моето обучение. Не би рискувал да го изпрати в Средната провинция, надява се аз да отида при него.

— И щяхте да го сторите?

— Е, аз не харесвам Инуяма. Много е горещо през лятото и студено през зимата. Но Ийда не са фамилия, която може да бъде оскърбена с лека ръка — отвърна Мацуда. — А Садаму все повече печели авторитет на могъщ воин.

— Но вие сте станали монах, отказали сте се от този живот.

— Разбрах за себе си, че преди всичко съм учител, а учителят е нищо без стойностни ученици, които ценят обучението му и са благодарни за онова, което получават от него. Честно казано, не знам какво би усвоил от мен синът на Ийда. Прехвърлил е двайсетте, а на тази възраст навиците — добри или лоши — вече са установени окончателно.

— Няма да обучавате нито Ийда Садаму, нито когото и да било от клана Тохан — заяви гневно Шигеру. — Забранявам, баща ми би сторил същото!

Мацуда заяви:

— Ако има достойни сред Отори, не ми се налага да търся другаде.

Шигеру си спомни мислите, които го бяха тормозили предишната нощ; всички тези желания сега му се струваха повърхностни и лекомислени. Но да отвори уста, за да се извини и оправдае, му изглеждаше също толкова жалко. Стана и взе сопата с вързопите и дървените мечове, без да каже нито дума, твърдо решен да овладее гнева и гордостта си.

Вървяха предимно през гора, макар че понякога тя свършваше и на нейно място следваха тревисти склонове, изпъстрени с цветя — детелини, лютичета, розов глушник. На два пъти подплашен елен се отдалечи с подскоци, а веднъж едър фазан изскочи почти изпод краката им и отлетя. Над главите им се виеха ястреби, а черните им криле се открояваха на фона на синьото небе. Облаците се разнасяха, а откъм юг духаше лек вятър.

Около пладне Мацуда спря в края на едно от тези открити пространства и седна на тревата в сянката на огромен дъб. Отвори кошницата и извади отвътре една от съдините. На дъното, застлано с листа от перила13, лежаха шест малки оризови питки. Мацуда си взе една и подаде плетения поднос на Шигеру.

Шигеру събра длани и се поклони в знак на благодарност. В устата му оризовата питка сякаш се смали още повече, а докато стигна до корема му, вече бе като зърно. Втората изчезна също тъй бързо и по никакъв начин не утоли глада му.