Началото

Мацуда запали огън, добавяйки суха трева и съчки към тлеещите въглени. Изглежда, не бързаше да продължи. Излегна се с думите:

— Няма много удоволствия, които могат да се сравнят с това.

Шигеру се облегна на ствола на дъба, с ръце под главата. Мацуда е прав, помисли си той. Бе истинско удоволствие да е навън, непознат за всички, необезпокояван от васали и помощници, свободен да бъде себе си, да разбере наистина кой е. След известно време възрастният мъж заспа. Клепачите на Шигеру натежаваха, но той не смяташе, че трябва да спи — не искаше да бъде изненадан и убит от разбойници. Взря се във високите клони на дъба. Те бяха разперени над главата му и сякаш докосваха небето. Дървото притежаваше почти свещено величие. Съзерцаването му извиси собствения му дух, накара го да си представи един непознат свят, който съществуваше навсякъде около него, но бе останал незабележим. Между клоните се бяха разпънали паяжини, които улавяха слънцето, разлюлени от южния ветрец. Около дървото жужаха насекоми, в короната му чуруликаха и пърхаха птици… И несекващото цвърчене на цикадите, неизменният звук на лятото. За тези същества това бе цял един свят, който им предоставяше храна и подслон.

Изпадна в състояние, наподобяващо сън наяве, унесен от топлия следобед и многочислените му звуци. Слънцето просветваше между хвърлящите пъстра сянка листа; дори когато затвореше очи, продължаваше да вижда шарките в черно на червен фон.

Чу силен и непознат птичи зов, който прозвуча от клоните над главата му, и отвори очи. Точно над него бе кацнала птица, която бе виждал само на картини, но я разпозна веднага — беше хоо14 — свещената птица, която се появяваше само когато страната се управлява от справедлив владетел и в нея цари мир. За клана хоо имаше специален смисъл, тъй като Отори изписваха името си със същия знак и го правеха, откакто императорът го бе постановил, по същото време, когато Джато бе връчен на Такеоши и той бе получил за жена една от наложниците на императора. Шигеру видя червената окраска на гърдите й, гъстото оперение на крилата й, ярките й златисти очи.

Тя се втренчи в него със своите ясни очи, отвори жълтата си човка и за пореден път наоколо се разнесе омайващият й призив. Всички останали звуци секнаха. Шигеру седеше като омагьосан, без да смее да помръдне.

Лек полъх на вятъра накара листата да затанцуват, един слънчев лъч прониза очите му и го заслепи. Когато премести глава и погледна отново, птицата бе изчезнала.

Той скочи на крака, взирайки се в гъстия листак, и събуди Мацуда.

— Какво има? — попита старецът.

— Мисля, че видях… сигурно съм сънувал.

Шигеру бе полузасрамен, решавайки все пак, че е заспал въпреки намеренията си. Но сънят бе толкова жив — а явлението дори и насън не трябваше да се пренебрегва.

Мацуда стана и се наведе да вдигне нещо от земята. Протегна ръка към Шигеру. На дланта му лежеше единствено перо, бяло, с обагрени в червено краища, все едно бе топнато в кръв.

— Хоо е била тук — рече той тихо. Кимна два-три пъти и изсумтя доволно. — В правилното време и при точния човек — рече той, но не обясни повече. Прибра грижливо перото в ръкава на робата си.

— Аз я видях! — възкликна Шигеру развълнувано. — Точно над мен, гледаше ме право в очите. Беше ли истинска? Смятах, че е мит, нещо от миналото.

— Миналото е навсякъде около нас — отвърна Мацуда. — А бъдещето… Понякога си позволяваме да виждаме и в двете. Някои места, изглежда, действат като кръстопътища — това дърво често се е оказвало едно от тях.

Шигеру остана безмълвен. Искаше да попита по-възрастния мъж какво означава тази поява, но думите, които бе изрекъл, вече бяха смалили спомена, а той не искаше да го отслаби още повече.

— Хоо има много специален смисъл за Отори — рече Мацуда, — но от дълго време никой не я е виждал в Трите провинции. Със сигурност не и откакто съм жив. В храма има едно перо, но то е тъй старо, че почти се е разпрашило, толкова е крехко, че вече не се изнася на открито, тъй като би се разпаднало тутакси. Ще задържа това. То е послание за твоето бъдеще — ти си този, който ще донесе мир и справедливост на Трите провинции.

После добави тихо:

— Но бялото перо е обагрено в червено. Смъртта ти ще е в името на справедливостта.

— Моята смърт?

Шигеру не можеше да си я представи. Никога не се бе чувствал тъй жизнен. Мацуда се засмя.

— На твоята възраст всички си мислим, че ще живеем вечно. Но всеки от нас има само една смърт. Трябва да я направим значима. Постарай се смъртта ти да е в точното време, да е важна. Всички се надяваме, че животът ни има смисъл, но е рядка благословия смъртта ни да е знаменателна. Цени живота си — не се вкопчвай в него, но и не го напускай банално.

— Ще имам ли възможност за избор? — запита се Шигеру на глас.