Началото

Луната бе избледняла, но Мацуда крачеше по пътеката, все едно бе ясно осветена от слънцето. Шигеру носеше тренировъчните тояги и вързопите, както на идване. Съжаляваше, че напуска самотната колиба, където бе научил толкова много, но си даваше сметка, че целта, с която бяха пристигнали тук, вече е постигната.

Денят настъпваше, когато минаха под големия дъб, където Шигеру бе видял хоо, и той отново впери търсещ поглед в сводестия заслон. Мацуда бе прибрал перото и сега го носеше в пазвата си, но от свещената птица нямаше и следа. Ще я видя отново, помисли си Шигеру, ще създам място, където ще може да гнезди. Тя ще се върне в Средната провинция.

Пристигнаха в храма преди пладне и още щом влязоха в първия двор, Шигеру си даде сметка, че се е случило някакво нещастие. Цялото място бе обгърнато от тържествена тишина, съвсем различна от обичайната атмосфера, нарушавана единствено от монотонното припяване откъм главната зала. Той разпозна словата на една от сутрите за мъртвите.

— Така и предполагах — рече тихо Мацуда. — Нашият игумен се е споминал.

От онзи момент нататък Шигеру почти не виждаше Мацуда. Игуменът бе погребан според сана си, а след задължителния траурен период, както се очакваше, на негово място игумен стана Мацуда. Шигеру отново зае мястото си сред останалите послушници и се завърна към предишните дейности, но с много по-голямо старание и дисциплина. Изпитваше предишните притеснения относно събитията в света извън Тераяма — действията на Тохан и отклика на собствения му клан — но ги загърби и се отдаде на медитация, тренировки и учение. Извади свитъците, които бе донесъл от Ейджиро и от Ямагата, и се зае да ги научи наизуст. Видя, че работата, която го очаква, щеше да е огромна, и че щеше да се нуждае от цялата си енергия, интелигентността и силата си, за да се справи. Трудеше се с помощта на своите учители върху развиването на вродените си способности и преодоляването на недостатъците си. Научи се да управлява нуждите на тялото си от сън и храна, да владее своя темперамент и мисли.

Летният зной отстъпи място на идващата есен. После настъпи равноденствието — есенните лилии разцъфтяха покрай оризищата. Бурите на късното лято стихнаха; листата се обагриха в червено и златисто; в гората узряха кестените, а в градините — сливите. Работата на полето изглеждаше безкрайна — събираха реколтата от ориз, боб и зеленчуци, която щеше да ги храни през зимата. Във въздуха ехтяха звуците от бухалките, докато отделяха зърната от люспите, глухото кълцане на бобените стебла и беленето на шушулките от бобовите зърна, които се сипваха в кошници и ведра със ситно почукване, все едно падаше градушка.

Един ден внезапно стана ясно, че работата е свършена; полетата оголяха и потъмняха. Над планината се спуснаха мъгли, а първите слани сковаха бамбуковите треви и ги оцветиха в бяло. Проветривите помещения на храма, в които през лятото цареше хлад, сега станаха много студени заради мразовитите есенни ветрове. Годината превали, падна сняг и затвори храма за околния свят.

Тринайсета глава

Последният камък се плъзна на мястото си и Акане вече не можеше да вижда лицето на баща си. Камъкът пасна идеално, безупречно издяланите му ръбове се долепиха плътно до съседните, без да оставят никакви пролуки. Тя стоеше на северния край на моста. Зад гърба й се бе събрала огромна тълпа, но около нея имаше празно пространство — хората се блъскаха, за да видят, но никой не искаше да я доближава в мъката й… или може би да се озове тъй близо до нея, че да прихване от проклятието, което тегнеше върху семейството й.

Тълпата ахна, все едно всички едновременно си поеха дъх. Мъжете, които вдигнаха камъка — Ватару, дясната ръка на зидаря, и Найзо, чирака — стояха с пребледнели лица и стиснати челюсти; очите на Ватару блестяха от сълзи; Акане виждаше как мускулите на врата на Найзо потръпват от напрежение, чертите на лицето му бяха изкривени в гримаса на страх и жалост. Зидарите заотстъпваха назад, докато вече не стояха на моста. Баща й остана на него сам — единственото живо същество, вградено в камък.

Камъкът повече нямаше да бъде махнат. Баща й бе зад него, в мрака. Той никога нямаше да види дневна светлина, никога нямаше да почувства отново пролетния вятър върху лицето си, нито да съзерцава танца на вишневите цветчета, спускащи се върху зелената повърхност на реката, нямаше да чуе повече изменчивата песен на реката, която се оттегляше с отлива и прииждаше с прилива. Дали щеше да седи със същото спокойствие, което бе показал до този момент, докато въздухът бавно се изчерпва? Или щеше да се поддаде на паниката, след като вече нямаше кой да стане свидетел на срама и отчаянието му?