Началото

Акане живееше край реката, откакто се помнеше. Мори Юта не бе първият удавник, когото бе видяла — тя знаеше как ръцете се вкопчват и впиват, и дращят за живот. Дали ръцете на баща й сега дращеха така? Търсейки пролуки в камъните, които знаеше, че прилепват плътно един до друг… гъвкавите му ръце, тъй надарени — ръцете, които Акане познаваше толкова добре и бе наблюдавала тъй често, стиснали тесла и длето, или свити около купичката с чай вечерта, с прах от камъните все още набит в линиите около кокалчетата и китките му, както и по дланите. Беше пропит с мириса на прах и когато се връщаше след работа, понякога изглеждаше така, все едно самият той бе издялан от камък, посивял от глава до пети. Бе печелил почит и възхищение, бе изградил чудни постройки, но мостът го бе обсебил далеч отвъд всичко останало. Загърби семейството си. Жена му не му роди повече деца — съседите се шегуваха злобно, че би трябвало да има тяло от камък, за да привлече съпруга си. Единствената им дъщеря подивя — слабичко, странно дете, което можеше да плува като корморан и да гребе в лодка като мъж. Когато стана на четиринайсет, от никоя фамилия не я искаха за снаха, макар че синовете им нямаха нищо против нейното гъвкаво тяло, крехки китки, тънка шия и красиво оформени очи. Но семейството явно бе с нещастна съдба, ако не и прокълнато, а и Акане имаше дързък вид, който отблъскваше бъдещите свекърви. Беше явно за всички, освен за баща й, че девойката ще стане проститутка; личало й още от дете, заявяваха те убедено.

А момичета със строго възпитание, не много по-големи от Акане и вече омъжени, й завиждаха тайно, защото не можеха да си представят по-лош живот от тяхната робия.

Акане бе дочула планове за нейното бъдеще, обсъждани от баща й и собственика на бордея; баща й бе потресен от предложението на другия. Акане също, най-вече от ниската цена, която им бе предложена. Тя веднага отиде в друго заведение, което се държеше от една вдовица, и се спазари за двойна сума, половината от която започна да дава на своите родители, а останалото да пази за себе си. Родителите й бяха трогнати от нейната решителност и синовната й преданост и успокоени, че тя не само няма да им бъде в тежест, а даже ще може да ги издържа, когато остареят — особено майка й, тъй като бащината й обсебеност по всяка вероятност щеше да ги докара до просяшка тояга. Освен това тя се надяваше, че накрая Акане ще успее да омае някой богаташ, който да я покровителства за дълго и дори да пожелае деца от нея.

Липсата на внуци бе тяхното най-голямо разочарование в новите планове на Акане. Почтителното й поведение и всичките й грижи към тях не можеха да компенсират отсъствието на наследници. Родът на зидаря щеше да загине — той нямаше нито синове, нито племенници, а сега нямаше да има и внуци, които да се грижат за гроба му и да се молят за духа му.

Тогава той все още не знаеше, че гробът му ще бъде всеизвестен и в същото време анонимен, че стотици ще минават покрай него всеки ден, че неговият камък ще огласява предизвикателството на Отори към онези, които влизат в техния град, и че гласът му ще се чува вечно, докато си говори безспир с реката.

Акане бе едва петнайсетгодишна, когато се премести при вдовицата Харуна и започна да работи като прислужница на момичетата в заведението. Мъжете идваха да пият вино и да похапнат от прословутите специалитети на леля Харуна — пържен октопод и морски таралеж. Момичетата седяха с тях, компанията им се ценеше също тъй високо, както и останалите услуги, които предлагаха, и Акане научи, че духовитостта е не по-малко привлекателна от съблазнителното тяло, дългите копринени коси или съвършения тил. Някои от момичетата пееха, танцуваха като деца и често се впускаха в детски игри с добавен сексуален оттенък. Заведението на леля Харуна бе доста специално, посещавано от по-богати търговци и дори от синове на воини.

В опит да упражнява контрол над проституцията владетелят Шигемори бе постановил всички домове за удоволствия да са съсредоточени в един квартал — в новата част на града на отсрещния бряг на реката, срещу пристанището. Намираше се от другата страна на каменния мост — зад заведението на Харуна имаше естествен горещ извор, а зад него пък се издигаше малък вулкан, на чиито склонове растяха разнообразни храсти и цветя, обгрижвани от самата планина — камелии, азалии и други по-екзотични растения, които не вирееха никъде другаде в Средната провинция. Говореше се, че свещеникът, който служеше в светилището, посветено на божеството на планината, обича растенията повече от хората. Старецът почти не разговаряше с поклонниците, които посещаваха светилището — смяташе се, че планината закриля и засилва мъжествеността — а повечето си време прекарваше в грижа и разговори със своите растения.