Началото

Конете се видяха и зацвилиха. Стражът тутакси вдигна лъка си, прицели се и пусна стрелата. Изкрещя и извади меча си. Стрелата не успя да достигне новодошлите и цопна във водата близо до краката на конете. Шигеру пришпори черния жребец и се устреми в галоп. Нямаше представа кой е този неочакван враг, но предположи, че може да е само от хората на Тохан. Гербовете им на Отори се виждаха съвсем ясно — единствено Тохан можеха да дръзнат да ги нападнат така открито. Кийошиге свали лъка си и щом конят му препусна в галоп редом с Шигеру, се извъртя странично на седлото и пусна стрелата. Тя намери пролука в бронята на мъжа пред него и се заби отстрани във врата му. Пазачът се олюля и се свлече на колене, вкопчил сгърчени пръсти в стрелата. Кийошиге подмина Шигеру, разсече въжето, на което бяха вързани конете, като крещеше и размахваше ръце, за да ги подплаши и прогони. Животните побягнаха през оризището сред фонтан от пръски, като цвилеха и мятаха нозе. В този момент техните ездачи изскочиха от укритието си, въоръжени с мечове, ножове и тояги, и се втурнаха надолу по стъпалата.

Не последва размяна на реплики, предизвикателства или заплахи. Всички се хвърлиха в битка, безмълвни и ожесточени. Бяха равни по численост. Хората на Тохан разполагаха с предимството на склона, но Отори бяха на коне, можеха да се оттеглят и да атакуват устремно, и накрая ездачите спечелиха надмощие. Шигеру лично уби поне петима, като се питаше защо бе необходимо да слага край на живота на хора, чиито имена не знаеше, и каква ли съдба ги бе запратила под острието на меча му в този късен следобед на петия месец. Никой не помоли за пощада, когато изходът стана ясен, макар че неколцината оцелели хвърлиха мечовете си и се опитаха да избягат през плитката вода, като залитаха и се хлъзгаха, докато преследвачите им не ги догониха и кръвта им не плисна върху мирното отражение на небето върху огледалото на оризището.

Шигеру скочи от седлото и върза Карасу за ствола на клена. Нареди на неколцина от мъжете да съберат труповете и да им отсекат главите, после повика Кийошиге и пое нагоре по стъпалата, все още с меч в ръка, нащрек за всеки шум.

След дрънченето и крясъците на кратката схватка обичайните звуци на хълма взеха да се завръщат. Откъм храстите се обади дрозд, а в огромните дъбове загукаха горски гълъби. Разнесе се и протяжно жужене на цикади, но зад всички тези ежедневни шумове, зад шумоленето на листата, поклащани от лекия ветрец, се долавяше още нещо — глухи, почти нечовешки стенания.

— Къде е мъжът, когото доведохме? — попита Шигеру, спря и се обърна, за да погледне назад.

Кийошиге извика Харада и войникът дотича тутакси. Изтезаваният бе свален от гърба му, но дрехите и бронята му, дори кожата на врата му, бяха подгизнали от кръв.

— Владетелю Шигеру, той издъхна по време на битката. Бяхме го оставили на безопасно разстояние и когато се върнахме, животът го беше напуснал.

— Прояви голяма смелост — рече тихо Кийошиге. — Щом разберем кой е, ще го погребем с почести.

— Със сигурност ще се прероди като воин — каза Харада.

Шигеру не отвърна, а се изкачи по стъпалата, за да открие на кого мъжът тъй отчаяно се бе опитвал да помогне.

Както стенанията звучаха почти нечовешки, така и телата, които висяха от дърветата, трудно можеха да бъдат разпознати като мъжки или женски; той видя с изгаряща смесица от отвращение и жалост, че това са деца. Бяха окачени с главите надолу и бавно се въртяха в дима на горящия под тях огън, с подпухнала и опърлена кожа, с изхвръкнали от зачервени орбити очи, леещи напразни сълзи, които тутакси изсъхваха на горещината. Изпита срам заради страданието им, заради това, че е възможно да ги третират по-зле и от животни, да им причиняват такава болка и унижение, но въпреки това те си оставаха човешки същества. Помисли си със странен копнеж за бързата и милостива смърт, причинена от острието на меча, и отправи безмълвна молба отредената за него да е същата.

— Срежете въжетата и ги смъкнете — нареди той. — Ще видим дали някой не може да бъде спасен.