Началото

Бяха общо петнайсет — седем мъже, четири жени и четири деца. Три от децата и всички жени вече бяха мъртви. Четвъртото дете — момче — издъхна щом го положиха на земята, когато кръвта се стече обратно в тялото му. Петима от мъжете все още бяха живи — двама, защото черепите им бяха отворени, което възпираше отичането на мозъка. Единият от тях бе с откъснат език и умря от загуба на кръв, но другият можеше да говори и все още беше в съзнание. Очевидно преди случилото се е бил силен и гъвкав. Мускулите му бяха изопнати като въжета. Шигеру разпозна в очите му същата интелигентност, която бе съзрял в погледа на техния спасител. Реши категорично в себе си, че този човек трябва да оживее, за да не се окаже, че твърдостта и смелостта на другия са били напразни. Останалите трима бяха тъй близо до смъртта, че най-доброто за тях изглеждаше да им дадат вода и да сложат край на страданията им, и Кийошиге го стори с кинжала си, докато мъжът в съзнание бе коленичил и със сбрани ръце редеше молитва, която Шигеру не бе чувал никога.

— Тези са от Скритите — поясни Ирие зад гърба му. — Това е молитвата, която казват на прага на смъртта.

След като мъртвите бяха погребани още по светло, Шигеру и Ирие се качиха на върха на хълма, където пред входа на храма бяха поставени главите на хората на Тохан. Мястото беше безлюдно, но наоколо се виждаха следи от бивака на техните врагове — запаси от храна, ориз и зеленчуци, готварска посуда, оръжия, въжета и други по-зловещи инструменти. Той се взря безстрастно в мъртъвците, докато Ирие назоваваше онези, които разпознаваше по външност, или по гербовете върху дрехите и броните им.

За изненада на Шигеру те се оказаха воини от висок ранг — единият — на име Маеда — бе близък роднина по брачна линия на фамилията Ийда, а другият се казваше Хонда. Шигеру се запита защо такива мъже петнят доброто си име и честта си, като участват в изтезания. Дали бяха действали по заповед на Ийда Садайоши? И що за хора бяха тези Скрити, че предизвикваха такава отмъстителност и жестокост? Беше мрачен, докато слизаше надолу по стъпалата. Не искаше да спи близо до светилището, осквернено чрез мъчения и смърт, затова прати Харада и неколцина от хората си да потърсят наоколо друг подслон. Оцелелият от зверствата бе положен в сянката на един камфоров лавър, който растеше на брега. Шигеру отиде при него; в синевата на здрача просветваха светулки.

Главата и лицето на страдалеца бяха умити, а охлузванията му — намазани с целебен мехлем. От раните по главата му сълзеше тъмна кръв, но иначе изглеждаха чисти. Беше в съзнание, с отворени очи, втренчил поглед в тъмната сянка на дървото, чиито листа шумоляха тихо на вечерния ветрец.

Шигеру коленичи до него и заговори тихо.

— Надявам се, че болките ти са облекчени.

Мъжът обърна глава по посока на гласа.

— Владетелю Отори.

— Съжалявам, че не можахме да спасим останалите.

— Значи всички са мъртви?

— Страданията им секнаха.

За миг мъжът застина безмълвен. Очите му вече блестяха зачервени. Бе невъзможно да се каже плаче ли, или не. Той прошепна нещо, което Шигеру не успя да чуе добре, нещо за рай. После изрече по-отчетливо:

— Ще се срещнем отново.

— Как се казваш? — попита Шигеру. — Имаш ли други роднини?

— Несуторо — отвърна той. Името му беше непознато — Шигеру не помнеше да го е чувал някога.

— А мъжът, който дойде при нас?

— Томасу. И той ли е мъртъв?

— Но прояви невероятна смелост.

Това бе единствената утеха, която Шигеру можеше да му предложи.

— Те всички бяха много смели — отвърна Несуторо. — Никой не се уплаши, никой не се отрече от Тайния. Сега седят в нозете му в рая, в земята на благословените — говореше задъхано, с дрезгав глас. — Снощи Тохан запалиха голям огън пред светилището. Подиграваха ни се, като казваха: Виждате ли как на изток лумва светлина? Вашият бог идва да ви спаси! Смятахме, че Той ще види силата на духа ни, страданията ни и ще дойде за нас. И не сме грешили съвсем, защото е изпратил вас.

— Твърде късно, за съжаление.

— Не е наша работа да съдим за пътищата Господни, владетелю Отори, вие спасихте живота ми. Бих го предложил на вас, но той вече принадлежи на него.

Имаше нещо в начина, по който го каза, опит за хумор, който повдигна духа на Шигеру и почти го успокои. Той почувства инстинктивна почит към този човек, уважение към неговата интелигентност и силния му характер. В същото време думите го обезпокоиха. Не разбра напълно вложения в тях смисъл.