Наследникът

— Какво е това? — заинтересува се незабавно любопитната Линда.

Великанът се поколеба.

— Това… Това е животът ми. Обещай, че ако някой ден ме завариш онемял и неспособен да помръдна, ще го извадиш.

— Добре — съгласи се веднага тя и тайничко кръстоса пръсти зад гърба си. Нямаше никакво намерение да се лишава от своя верен самурай.

— Но се надявам да не стигнем дотам — продължи Файтроб. — Запомни тази картинка. Ако Криптата на Неживите наистина съществува, потърси там голяма кутия със същия знак. Донесеш ли ми я, ще мога да се освободя и сам… Поне така се надявам. — Той помълча. — Обещаваш ли пак да дойдеш, принцесо?

Линда се вгледа в очите му. Не усети никаква промяна в зеленикавото сияние, но за да го успокои, тя свали от ръката си златното пръстенче с герба на династията Фра Мауро.

— Обещавам! Ето, оставям ти за залог това пръстенче. — После добави с детска откровеност: — И без това не го харесвам.

* * *

Две тери по-късно Линда наистина се върна в килията на великана, за да му съобщи развълнувано:

— Открих къде е криптата! И кутия намерих! Точно както каза — със същия знак. Само че… — Тя наведе глава и смутено завъртя краче по каменния под. — Много е тежка. Не мога дори да я повдигна. Дали да не повикам на помощ някой от слугите? Или Хугберт, той със сигурност ще се съгласи.

— Не, недей! — бързо възрази Файтроб. — Нищо няма да стане, просто ще ти забранят да идваш тук. Може дори да зазидат отвора. И тогава няма вече да виждам моята Ермелинда-но-кими.

— Какво, какво? — учуди се детето.

— Ермелинда-но-кими — повтори той. — Нейно кралско височество Ермелинда, казано на древния език на самураите.

Поласкана, тя протегна ръка да докосне хладното му метално рамо.

— Чудесно звучи. А аз как да те наричам, щом си мой самурай?

— Наричай ме просто Файтроб-сан, принцесо. Това е достатъчно.

— Добре, Файтроб-сан — изрече тържествено малкото момиче. — Може да не ми вярваш, но ще намеря начин да ти донеса кутията. Ермелинда-но-кими не изоставя в беда верните си васали!

Тя пролази през отвора и когато се измъкна от другата страна надникна към килията. Почти невидим сред мрака, Файтроб продължаваше да седи до каменната стена.

Така го видя за последен път.

* * *

Цели три тери Ермелинда не успя да посети великана. Макар да бе нощ, из двореца витаеше някакво затаено напрежение и хората дремеха по-рядко, отколкото друг път. Канцлерът Берилиус сновеше насам-натам, кралицата често ходеше да разговаря с него, сигналистите търчаха до кулата и обратно, Риго беше изчезнал, а слугите и гвардейците се ослушваха и чакаха заповеди. С две думи — крайно неблагоприятна обстановка за подмолни действия. Но пък за сметка на това момичето имаше време да обмисли подробно плановете си. Първоначално се канеше да изведе кон от конюшнята и да изтегли с него кутията по коридорите. Някое кротко нощно конче би й свършило работа. Този вариант обаче й се стори твърде рискован. Теранските дневни коне бяха деликатни същества, чувствителни към студа, затова нощем конярите бдяха зорко над тях — а покрай тях и над другите животни в подземните обори.

Идеята да потърси помощ от Хугберт също отпадна — беше обещала на Файтроб-сан да пази тайна. Накрая реши да открадне ръчна количка от градинарите. За разлика от всички останали, нощем те нямаха абсолютно никаква работа и човек можеше да отмъкне от складовете им всякакви инструменти, без да забележат чак до сутринта. Оставаше само да измисли как да смъкне количката надолу по стълбището.

Наближаваше седма тера, когато най-сетне й се представи удобен случай незабелязано да се измъкне от спалнята си. Задъхана от вълнение и гордост, Линда изтича към подземието да съобщи на своя самурай, че скоро ще бъде свободен.

Отначало помисли, че е попаднала другаде. От преградата нямаше и следа. Огромният каменен блок бе потънал в пода на тунела и се сливаше с него тъй плътно, че процепите отстрани едва личаха. Коридорът продължаваше напред и свършваше с тясната опустяла килия.

В гърлото на принцесата заседна горчива буца. Беше готова да се разплаче… и тогава видя върху базалтовата стена надпис, издълбан сякаш с огнено острие:

ЕРМЕЛИНДА-НО-КИМИ

Вместо точка след последната буква имаше плитка вдлъбнатина и в нея нещо заблестя под лъча на фенерчето. Беше нейното пръстенче, но вече украсено не с герба на Фра Мауро, а с онзи странен трилистен знак — животът на Файтроб.

Буцата в гърлото й изведнъж се стопи. Ермелинда въздъхна и бавно напусна килията. Вече знаеше твърдо, че някой ден нейният верен самурай ще се върне.

* * *

Ако след време някой попиташе принцеса Ермелинда кога е дошъл краят на детството й, тя би могла да отговори съвсем точно: десетата тера на онзи ден, когато Файтроб изчезна.

Все още разстроена от раздялата, тя бродеше безцелно по тайните коридори на двореца и внезапно дочу иззад една врата гласове. Позна ги веднага — бяха гласовете на Берилиус и майка й.

Любопитството я подтикна да прилепи ухо до вратата. Сега чуваше всичко съвсем ясно. В момента говореше канцлерът.