Наследникът

За разлика от Айдо, Ланс учудващо приличаше на неанд и докато водеше козите по каменистата пътека към Долното пасище — леко прегърбен, бос, чорлав, облечен с конопена ризка и закърпени панталонки — никой не би се усъмнил, че е син на ханджиите.

Насреща му се зададе доктор Ха — нисък, пълничък, вечно усмихнат, с побеляла коса и грамадни рошави бакенбарди, разперени като криле на имбрийски буревестник. Както всяка сутрин отиваше да бере билки по алпийските ливади преди да се е изпарила росата; казваше, че тогава са най-полезни.

— Здравей, Ланс — весело поздрави той. — На паша ли си повел тия чудовища?

— Аха — потвърди момчето. — Прегладнели са за прясна трева.

— Да внимаваш с хлапетиите от Крива могила — заръча доктор Ха. — Добре те бяха подредили миналия път.

— Хе! — ухили се Ланс. — Да беше видял те как си изпатиха!

Доктор Ха огледа изпитателно широките му плещи и кимна. Момчето растеше едричко за възрастта си и умееше да отстоява своето, дори когато човешките хлапета от близкото село Крива могила налитаха по пет-шест срещу него. В ръката му излъсканият кривак се превръщаше в опасно оръжие, оставящо болезнени спомени, тъй че малцина от противниците запазваха желание за реванш.

— Абе… не знам — промърмори докторът. — Речено е: Не се закачай с човеците, къса памет имат те за доброто и дълга за лошото.

— Ами да — съгласи се Ланс. — Нали точно затуй ги пердаша. Да помнят какво ги чака, та да не закачат Айдо, когато го срещнат без мен.

Доктор Ха се втренчи мълчаливо в него за една-две секунди, после поклати глава и се отдалечи, като си мърмореше:

— От туй момче ще излезе стотник и половина. Че и до хилядник може да се издигне…

Догадката му не беше лишена от основания. Макар и миролюбиви по дух, неандите бяха добри войници. Когато из областта почнеха да върлуват разбойници — което се случваше сравнително рядко в днешните мирни времена — те първи се записваха в опълчението и не намираха покой докато не сложеха край на заплахата. А малцината, които постъпваха във войската или в личната гвардия на някой благородник, неизменно печелеха уважението на командирите си и бързо се издигаха във военната йерархия.

Изправен до прозореца на дневната кухня, Велд гледаше замислено подир момчето. Беше се унесъл и не извърна глава когато вратата се отвори и Пипа застана на прага, бършейки с вехт парцал брашното от ръцете си. Напрежението му навярно се усещаше, защото тя не каза нищо и така мълчаха цяла минута, докато той най-сетне подхвърли през рамо:

— Кога?

Пипа настръхна като пещерна мечка, усетила заплаха за малкото си.

— Какво кога?

Щом чу тона й, куражът му стремглаво започна да пада, но той дълбоко пое дъх и отговори:

— Знаеш какво. Кога ще му кажем истината. Кога ще съобщим на близките му? Вече девет години мълчим, Пипа.

— И още девет ще мълчим, ако трябва! — изръмжа тя. — Близките му! Ха! Опазиха ли го? Без нас щеше да е мъртъв, набий си го веднъж завинаги в коравата чутура. Ние сме неговата единствена закрила. Ние и тайната.

— И все пак…

— Никакво все пак! — прекъсна го свирепо Пипа, но веднага побърза да смени тона. — Виж сега, Рошльо, знаеш, че обичам това дете не по-малко от теб. Бих направила всичко за него. Но тук е на сигурно място, обкръжено от обич и грижи. Знам какво ще възразиш: можем ли да го възпитаме като бъдещ владетел? А аз ще ти кажа, че за един владетел най-важното е да познава живота на обикновените хора. И после… сигурни ли сме, че именно Ланс е предреченият наследник на Железния крал? Къде е небесният кораб, къде е златната чаша с рубина?

Велд мълчаливо сви рамене. Пипа го чакаше да възрази и от липсата на съпротива само още повече се раздразни — първо, защото не бе успяла да използва всичките подготвени аргументи и второ, защото знаеше, че си криви душата. Истинската причина да пази тайната бе, че обичаше Ланс като свой син. Не искаше да го загуби за нищо на света. И не искаше Айдо да страда, когато загуби брат си.

Тя изчака още малко. Велд продължаваше да мълчи. Накрая Пипа изсумтя, махна с ръка и излезе да изнася под навеса тежките дъбови маси.

Беше много силна жена.

Без да подозира за този разговор, Ланс вече бе слязъл със стадото до разклона на пътя. Тук спря и се поколеба. Долното отклонение водеше през гората към най-хубавото пасище. Там тревата беше буйна и сочна, имаше извор, който не пресъхваше дори в най-големите обедни жеги, а двамата с Айдо си бяха построили колиба в клоните на едно старо дърво.

Пасището обаче имаше и един недостатък — намираше се само на километър от маковите ниви на село Крива могила и тамошните хора се оплакваха, че козите им съсипвали насажденията. В тия обвинения нямаше и капка истина — всяко пастирче знаеше много добре какво би станало, ако една коза се напасе с мак — но това не пречеше на местните хлапета да нападат редовно всички свои връстници, дръзнали да скитат натам.