Наследникът

И все пак образът на фантастично пъргавия, подскачащ теранин бе останал запечатан дълбоко в детското съзнание на Ланс. Именно затова първата му среща с човек от Тера го разочарова толкова много. Теранинът се оказа дебел, плешив, тромав, непрекъснато се потеше от обедните жеги и се оплакваше, че не може да спи заради безкрайния селенски ден. С две думи, нямаше нищо общо с легендарния Нийл и когато най-сетне напусна хана, Ланс побърза да го забрави. А образът от старата приказка постепенно се възстанови след грубия сблъсък с реалността, макар и вече донякъде променен. Една сутрин момчето си представяше, че е теранин и тъкмо обмисляше къде да легне да спи (на ужким, защото всъщност изобщо не му се спеше), когато Пипа се провикна откъм кухнята, където месеше хляб:

— Хей, Ланс, бягай да изведеш козите на паша, че съвсем са се смарангясали долу в обора! Не ги ли чуваш как блеят?

— Не мога! — заяви важно Ланс, увлечен във фантазията си. — Аз съм теранин и трябва да почивам.

— Теранин ли? — Пипа подаде глава през кухненската врата и размаха внушителната си длан, готова за възпитателна акция. — Я ела да ти покажа аз какъв точно теранин си.

Но момчето знаеше много добре какъв теранин е, затова реши да пропусне нагледната демонстрация и бързо изтича да изпълни поставената задача.

Ханът имаше осем кози — вресливи и вироглави, но иначе крайно полезни добичета. Те даваха мляко и великолепна мека вълна, от която се плетяха най-фини шалове, търсени дори на теранските пазари. Нощем ги прибираха в дълбокия подземен обор, където стояха сравнително кротко и преживяха сено от голямата купчина, но наближеше ли утрото, почваха да вдигат невъобразим шум, проникващ дори през дебелите скални стени. Докато слизаше натам, Ланс чу тяхната нетърпелива врява, после го лъхна тежкият, застоял мирис на кози и тор, и той си помисли доволно, че днес е ред на Айдо да чисти обора.

При появата му врещенето стана още по-пронизително. Той взе от ъгъла дългата тояга, излъскана от употреба, избута добичетата назад и измести дървената решетка, преграждаща наклонения тунел към повърхността.

Както повечето селенски домове, ханът „При Железния крал“ се състоеше от две части — дневна и нощна. Горе бяха дневната кухня, големият навес, под който денем изнасяха маси, бараките за инструменти и надстройките на входовете към подземната част. Всичко останало беше издълбано в скалата отдолу, за да осигури закрила от нощните студове и обедните жеги. Допълнителна защита даваше и задължителният за всяко селенско жилище дълбок басейн, разположен точно над подземните помещения. Водата в него поемаше дневната топлина и бавно я отдаваше през дългите мразовити нощи. В момента този басейн беше покрит все още с дебела ледена кора, но тя скоро щеше да се стопи под лъчите на яркото утринно слънце.

С дружно развълнувано блеене козите изскочиха на двора и спряха, примигвайки от дневния блясък. Ланс спря до тях и се озърна. Пипа вече бе пуснала кокошките и те съсредоточено кълвяха из бързо никнещата трева. Лек югозападен вятър гонеше бели облаци покрай грамадния белезникав сърп на Тера в ясното синьо небе, през което се задаваха първите ята прелетни птици. Водите на Централното езеро искряха под слънчевите лъчи и Храмовият остров се извисяваше сред тях като огромна пирамида, все още увенчана със снежна шапка. Ако присвиеше очи, човек можеше да различи замръзналото Горно езеро и гигантската канара в него, изсечена като образа на Железния крал. В далечината отвъд острова се мержелееше западният вътрешен склон на Тихо, вече обгърнат в мекия изумруден цвят на младата зеленина. Там утрото настъпваше по-рано, за разлика от тук, където сянката на надвисналите чукари задържаше нощния хлад дори след деветата тера.

Ланс обичаше тези ранни сутрешни часове. След отминалата дълга нощ въздухът беше свеж и чист, наоколо царуваше странна смес от безметежен покой и кипяща енергия. Хората и животните още се будеха, но растенията бързаха да разтворят листа и пъпки, за да не изпуснат нито един слънчев лъч. Храстите приличаха на полупрозрачни зелени облаци, тревата надигаше тънки остри листенца над влажната земя, а дърветата полюшваха клони под топлия вятър, сякаш се разкършваха подир непробуден сън. Ако човек спреше и се вгледаше внимателно, можеше да види как всяко стръкче пъпли нагоре милиметър по милиметър. Айдо често правеше точно това: привеждаше се над младата трева и дълго я гледаше, сякаш водеше с нея някакъв дълбокомислен и важен разговор. Такъв си беше още от малък — тих, мечтателен и самовглъбен, с благ характер и крехко телосложение. Веднъж Ланс случайно чу как Пипа рече на Велд: „Туй дете не е от мен, тъй да знаеш! С някоя друга ще да си го направил, хитрецо!“ Не разбра смисъла на шегата, но трябва да беше много забавна, защото и двамата избухнаха в оглушителен смях.