Наследникът

— Гордей се, бароне — изрече гласът. — Дълги години беше мой роб, мое сляпо оръдие. От днес ставаш мой верен слуга. Времената се променят, Берилиус. Вековете отминаха, звездите се изместиха и нови фигури излязоха на дъската. Голямата игра започва и никой не знае как ще завърши. Наближава денят на Чашата, заедно с нея идват три момчета и три момичета. Искам ги и ти ще ми ги дадеш.

Коленете на канцлера се подкосиха. Той падна на колене, преклони глава и прошепна:

— Да, господарю! Кълна се!

Магическото ехо на гранитната зала повтори обета му.

Ермелинда трепна и се събуди. Беше заспала облакътена върху бюрото. Пред замъгления й поглед изплуваха несвързаните редове на превода: гибелно оръжие… чудодеен цяр… оловна съдина с подвижен капак…

Така и не бе успяла да разгадае основната част от записките за Дървото на смъртта. Смисълът упорито й се изплъзваше. Тя направи гримаса, изплези се на бележника и стана от стола. Разкърши се, разтърка очи и откри, че е съвършено разсънена. Както винаги тишината на дремещия дворец й действаше ободряващо и я подканваше да потърси с какво да запълни нощното безвремие.

За начало, реши Ермелинда, щеше да й се отрази добре нещо за хапване и чаша горещо кафе. Тя излезе в коридора и тръгна към кухнята, където през цялата нощ имаше дежурна готвачка.

Още докато открехваше вратата, през процепа лъхна аромат на кафе и чай — явно доказателство, че някой е посегнал на скъпоценните лични запаси на нейно величество. Ухилена до уши, младата принцеса пристъпи на пръсти през прага и зърна край голямата кухненска маса да седят госпожица Леверие и старата готвачка Розалия. Димящите чаши пред тях потвърждаваха наличието на дръзка злоупотреба. Двете бяха привели глави и с интерес разглеждаха нещо върху масата.

— Ха така! — провикна се заплашително момичето. — Само да ви види сега майка ми!

Нарушителките подскочиха. Госпожица Леверие се хвана за сърцето, а Розалия светкавично скри под масата нещото, което разглеждаха. Но щом видяха кой ги е стреснал, по лицата им се изписа комична смес от яд и облекчение.

— Ще доносничиш, а? — закани се готвачката. — Хей, госпожичке, още не си пораснала толкова, че да не мога да те напляскам по дупето. Помниш ли като те спипах в килера? — Тя се обърна към гувернантката и сподели с доверителен шепот. — Когато беше на шест, веднъж се вмъкна в килера през отдушника. И ако щеш вярвай, така се натъпка, че после не можа да излезе.

— Не е вярно! — възмути се Линда. — Просто отдушникът беше твърде високо.

— Хайде, хайде! — махна с ръка Розалия. — Аз ли не помня? Коремчето ти беше станало на балон. Винаги си имала апетит, пу-пу, да не ти е уроки! — Тя се усмихна широко. — Хайде, сядай, момичето ми. Какво ще искаш?

— За начало чаша кафе, две-три от твоите курабийки и… — Ермелинда посочи с пръст — … и онова, което криеш под масата.

Готвачката с въздишка измъкна ръка изпод масата и остави пред себе си купчинка пъстри картончета, покрити с литографски картинки, после стана от стола и отиде да изпълни поръчката. Ермелинда взе няколко от тях и набързо ги прехвърли от ръка в ръка. На всички бяха изобразени различни части от облеклото — рокли, шапки, яки, корсажи, елечета…

— Какво е това? — обърна се тя към госпожица Леверие.

Вместо отговор гувернантката стана, отиде до огнището, взе въгленче с машата и запали една от пуретите си. Огледа внимателно Ермелинда и съзаклятнически вдигна пръст.

— Това, скъпа моя, е тайна. Голяма тайна. Ако майка ти научи, ще си изпатим зле. Много по-зле, отколкото за кафето.

Не бе нужно повече, за да разпали любопитството на Ермелинда до краен предел. Тя грабна останалите картончета и започна да ги разглежда едно по едно.

— Хайде, изплюй камъчето, Ивон! Какви са тия картинки? Да не са нещо като онези, дето тайно ги разглеждат гвардейците?

Гувернантката се задави с пушека и се разкашля.

— Ама че гадости говориш, млада госпожице! Я се засрами!

— Добре де, какво е? — настоя Ермелинда.

Госпожица Леверие седна до нея и понижи глас.

— Поръчки за рокли.

— Поръчки за рокли ли? Че как така? Без шивач?

Гувернантката обърна едно от картончетата.

— Ето, тук всичко си пише. Ателието на лейди Василена Ле Прико приема поръчки. Записваш си мерките — ръст, ханш, талия и тъй нататък — после занасяш картончето в най-близкия търговски пункт на Де Феро…

— Де Феро! — ахна Ермелинда.

Госпожица Леверие кимна и я погледна многозначително.

— Именно. Разбра ли сега? И тъй, попълваш картончето, носиш го в пункта и лейди Ле Прико гарантира, че до един месец ще получиш дрехата точно както е нарисувана.

— Ако майка ми разбере… — промърмори Ермелинда. После й хрумна друга мисъл. — А коя е тази лейди Ле Прико?

— Навремето братовчедка ми работеше в замъка Капела, та от нея съм чувала за рода Ле Прико — обади се Розалия. — Те са придворни шивачи на Де Феро и… — тя се озърна плахо към тъмните ъгли на кухнята — разправят, че били потомци на леприкони. Но всичките са от простолюдието, тъй че коя ще да е тая лейди…