Наследникът

Този огромен некрополис отдавна бе станал място по-скоро за живите, отколкото за мъртвите. Десетки хиляди човешки същества се раждаха, живееха и умираха в сводестите кирпичени постройки, предвидени за покойниците. Лишени от надежда и от място в реалния свят, те вегетираха тук, затъвайки в тресавището на престъпността, пороците и безсилието. Понякога, докарани до отчаяние, дрипавите тълпи се хвърляха да разграбват най-близките градски квартали и загиваха със стотици под ятаганите и копията на халифската стража. Сетне труповете им намираха покой във водите на Нил, или се завръщаха отново там, откъдето бяха дошли. Това бе единствената милост, която съдбата можеше да им предложи.

Включително и на онзи, когото някога наричаха Абдул ал-Хакими.

Джафер ибн Басам подтичваше в полумрака по тесните проходи между гробниците и се озърташе плахо на всички страни под жълтите лъчи на рано изгрялата пълна луна. Минаването през покрайнините на гробището беше кратко, не повече от пет минути бърз ход, но той бе чувал толкова страшни истории, че очакваше всеки момент да го връхлети тълпа прокажени просяци, въоръжени с ръждиви ханджари.

Но какво да се прави, всяко хубаво нещо на този свят носи и своите неудобства. А да бъде чирак-кашавар в градската стража определено бе най-хубавото нещо в краткия му живот. Когато се кандидатира за стражник и го отхвърлиха поради телесна непригодност — излишно тегло и слабо зрение — той си помисли, че съдбата завинаги му е обърнала гръб. Ала ето че сега си имаше работа в стражата, и то на сигурно място край огнището, където не можеше да го сполети нищо по-лошо от някое случайно опарване или порязване.

Разбира се, ако не се брояха вечери като днешната, когато трябваше да носи храна на стражниците, охраняващи гробниците на градските велможи.

Тих, мелодичен и безкрайно приятен звън се вряза в ушите му, прогонвайки страшните мисли. Джафер ибн Басам рязко завъртя глава надясно и не повярва на очите си. Само на няколко крачки от него под лунните лъчи блестеше голяма жълта монета — същинска сестра на нощното светило горе в небето. Цял златен дирхам! Откъде се бе появил?

Все едно, помисли си Джафер. Казано е: Не обръщай гръб на късмета си.

Той остави долу тавата с пилаф и голямата медна кана с кафе, и изтича да грабне монетата. Щом я усети как леко тупна на дъното на джоба, очите му зашариха насам-натам в търсене на нова находка. И интуицията не го подведе — точно над него, на ръба на ниския кирпичен покрив, меко блестеше крайчето на втора монета.

Обзет от истинска златна треска, чирак-кашаварят протегна ръка и подскочи, ала не му достигнаха поне две педи. Никога — дори и когато му отказаха да постъпи в стражата — не бе съжалявал тъй горчиво за излишното си тегло. Озърна се трескаво, изтича зад гробницата и ахна от радост. Досами стената лежеше дебела, напукана от старост греда. Трябваше само да я замъкне отпред и да я подпре някак на покрива. После все щеше да успее да се изкатери.

А докато Джафер с пъхтене дърпаше тежката греда, един силует изникна от сенките и се наведе над останалата без надзор медна кана. Вдигна капачето, изля вътре съдържанието на малко шишенце и изчезна също тъй безшумно, както се бе появил.

Елхаджиб пъргаво прескочи високия зид и се огледа наоколо. Беше готов да побегне при първия признак за опасност, но над гробището на богатите тегнеше мъртва тишина, както се полага на подобно място. Тримата стражници лежаха неподвижно близо до портата — мъртви или упоени, беше му все едно. За по-сигурно бе сипал в кафето им конска доза отвара от мак — Papaver somniferum, чието действие отлично познаваше още от малък.

Той обърна гръб на трите тела и уверено тръгна към гробницата на стария халиф.

Бронзовата врата не беше заключена и бавно се завъртя навътре под натиска му. Елхаджиб извади от джоба си огниво, запали парче свещ и прекрачи към белия мраморен саркофаг с изписан отгоре стих от Корана: А които вярват и вършат праведни дела, тези са обитателите на Рая, там ще пребивават вечно.

Момчето опря длани в ръба и натисна. Изпървом похлупакът не помръдна, но сетне изведнъж се плъзна настрани и увисна в несигурно равновесие на ръба на саркофага.

В сянката на правоъгълния отвор се появи трупът на покойния халиф, облечен в пищни копринени одежди, със златен тюрбан и тежки златни пръстени на ръцете. Състарен, съсухрен, ала недокоснат от тлен и разплуха, като че ли самото Време се бе смилило над смъртните му останки. Момчето се взря в тялото и сякаш отново чу гласа на баща си: Единственият признак ще се види едва дълго подир смъртта — тялото не изгнива, понеже тази отрова убива всичко живо, дори и невидимите буболечки, пораждащи разложението.