— Хугберт, ти си изумителен! — възкликна Ермелинда, когато разказът свърши. — Нали и друг път ще ми четеш от тази книга? Къде я криеше досега?
— На сигурно място, ваша светлост — отговори невъзмутимо икономът. — Тя е фамилна ценност и след мен вероятно ще я наследи моят племенник Рафаел от Московитското княжество. Уви, сигурните скривалища са голяма рядкост в този дворец. Спомням си как преди години неизвестен злосторник ме лиши от значителен брой… хм… лични писма, скрити в отдушника.
При последните думи настроението на принцесата рязко се промени. Тя наду бузи, изчерви се, почна да се върти в креслото, накрая стана и с фалшива прозявка заяви:
— Знаеш ли, Хугберт, доспа ми се. Лека нощ.
Икономът я изпроводи със замислен поглед, усмихна се под мустак и тихичко промърмори:
— Лека нощ, скъпа принцесо. Дано онези писма да са ти допаднали. Все пак не можем да разчитаме само на празноглавата Леверие за възпитанието ти в сферата на чувствата…
Ланс Седмотер с уморена въздишка остави кофата и седна до зеленчуковата леха. Опънатото отгоре платнище го пазеше от преките слънчеви лъчи, но следобедната жега бе тъй жестока, че водата мигом се изпаряваше от нагорещената пръст и ставаше още по-трудно да се диша. Но нямаше как — без сянка и вода зеленчуците щяха да се спаружат за по-малко от тера. Затова след обедното училище Айдо и Ланс се редуваха да поливат лехата.
Той си представи със завист как Айдо дреме долу на хладно. После вдигна очи към небето, ала то беше ясно, само няколко бели облачета висяха над хоризонта без никакво обещание за дъжд.
— Хей, момче!
Ланс трепна, завъртя глава и изобщо не се учуди, когато видя рижавата досадница. Беше седнала на ръба на басейна и плацикаше крака във водата.
— Не съм „хей, момче“! — тросна се той. — Имам си име.
— Знам, казваш се Ланс — ухили се тя. — Добре де, не се ядосвай. Аз пък съм Кийра. Ела да си поговорим.
Той предизвикателно вирна глава.
— Защо да те слушам? Защото можеш да ме набиеш ли?
— Не — отговори тя учудващо меко. — Защото мога да ти предложа игри и забавления, каквито не си и сънувал.
Ланс се поколеба, после откъсна една зряла кромба, забърса я с ръкав и отиде да седне до Кийра. Водата в басейна беше топла, но когато потопи крака в нея, по кожата му плъзна усещане за приятна прохлада. Той захапа кромбата, засмука приятния сладко-кисел сок и протегна ръка към момичето.
— Искаш ли?
Тя отхапа на свой ред, млясна от удоволствие и сподели с тайнствен шепот:
— Ако баща ми разбере, здравата ще си изпатя. Казва, че не бива да ям тукашна храна. Да знаеш как се ядоса, като опитах сиренето от онова вързопче. А пък на мен ми хареса…
Ланс я огледа внимателно. Отново беше облечена в зелено, но не с рокля, а с прилепнали панталони и туника, пристегната в кръста със златно коланче, на което висеше малък кинжал в позлатена ножница. На краката си носеше леки златни сандали, а плитките този път бяха навити на два стегнати диска над ушите.
— Баща ти… — предпазливо изрече той. — Има ли нещо общо с Магед? Или с Великия изравнител?
Кийра се разсмя от сърце, потопи пръсти във водата и го напръска, но съвсем лекичко.
— Ама че глупост! Какво общо можем да имаме ние с онези надути дъртаци? Селена и Тера са нашият дом, а те… те са просто досадни навлеци отдалече… Представа си нямаш от колко далече.
Тя изведнъж се приведе към Ланс и устните й за миг докоснаха неговите.
Дъхът на момчето спря. Стори му се, че цялата жега на жаркото пладне приижда към него, за да го изпепели. А Кийра вече бе скочила на крака, гледаше го и се смееше звънко.
— Искаш ли пак?
— Да — прошепна Ланс с пресъхнало гърло.
Очите й изведнъж станаха странни — спокойни и много дълбоки като бездънни зелени вирове, подмамващи непредпазливия пътник в гореща обедна тера.
— А смел ли си? Храбър ли си като Железния крал, Ланс? Можеш ли да бъдеш Ланс Де Феро? Защото аз не обичам страхливците.
Тя изтича покрай ръба на басейна и спря от другата страна, където от скалата стърчеше масивен каменен лост.
— Хей! — сепна се Ланс. — Не пипай това! Забранено ни е!
Кийра пак се разсмя и натисна лоста. От дълбините на скалата долетя мощен смучещ звук, сякаш заровен великан се бореше да си поеме дъх. Водата в басейна се завъртя, отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо, повърхността се завихри, образувайки широка фуния с трептящи стени.
— След мен, ако не те е страх! — извика Кийра, после кръстоса ръце пред гърдите си и се хвърли във водовъртежа с краката напред.
Рижавата й коса се мярна за миг на дъното на въртопа и след секунда изчезна.