Наследникът

Иглата и огледалото

— Не, не ще ви дам дъщеря си, негодници! — тъй изкрещя баща ми и вдигна топора, преди да рухне на прага на воденицата с арбалетна стрела в гърлото.

Сетне те нахълтаха — мълчаливи и страшни, с мечове и факли в ръцете. Нахлузиха чувал върху главата ми, преметнаха ме на коня като безчувствен вързоп и ме понесоха към замъка на господаря Удо фон Хьоленберг.

Почти бях изгубила свяст, ала и в мъглата, забулила разсъдъка ми, пак съжалявах горчиво, че не съм смогнала да отнема живота си. Защото знаех, че ме чака участ по-лоша от смъртта. Мълвата нашепваше, че още от стари времена на всяко новолуние в замъка Хьоленберг попада една невинна девойка, а на сутринта я откриват да се скита напълно полудяла. Тъй бе станало в нашето село с Хана тъкачката и с русата Матилде, с кротката Грета и с Барбара, дъщерята на дърводелеца.

Когато се опомних, седях в меко кресло сред просторна, богато подредена стая. В камината гореше буен огън, ала въпреки топлината ме побиха студени тръпки, щом зърнах пред себе си господаря Удо. Млад и строен изглеждаше той, нито едно бяло косъмче нямаше в черната му брада, и все пак очите му бяха като на старец — бездънно дълбоки, изпълнени с товара на безброй години, сякаш бе живял далеч по-дълго, отколкото ни е отредил Бог.

— Бедното дете! — възкликна той и гласът му уж беше грижовен, а режеше като леден нож. — Какво са ти сторили? Успокой се, сега ще ти донеса малко бяло вино.

И той излезе, а аз скочих и трескаво подирих начин да избягам в смъртта от незнайната си участ. Нийде не намерих оръжие, а на прозорците имаше решетки. Но страхът ми бе дал нечовешка сила и когато чупейки ноктите си изкъртих едно от заключените чекмеджета на скрина, видях онова, което ми трябваше — дълга черна игла. Грабнах я, за да пронижа с нея сърцето си. И тогава чух гласовете.

— Насам — шушнеха те като сухи есенни листа иззад завесата край вратата. — Насам, насам, насам…

Дръпнах завесата и видях зад нея голямо кристално огледало, ала не моето лице беше в него, а лицата на Хана, Матилде, Грета, Барбара и още стотици, стотици други девойки с тъмни, празни очи.

— Тук ще дойдеш и ти — шепнеха гласовете. — При нас ще дойдеш, когато господарят Удо изтръгне душата ти с омагьосаната игла, за да продължава вечно своята младост.

Сетне чух стъпки откъм коридора, вратата се отвори и аз без да мисля замахнах натам с иглата. От тънкия връх излетя рояк ослепителни искри. Господарят Удо глухо изпъшка и се свлече на пода.

Видях как изкривеното му от ужас лице потъва в огледалото. Чух вика на сатанинска радост, с който се нахвърлиха върху него погубените души. После разбих с юмрук проклетия кристал, чух как в същия миг страшно пропукаха стените на целия замък и побягнах навън, преди да са рухнали върху мен…