Наследникът

В края на селото, отвъд шатрите, до самата река, имаше ниска полусферична колиба. За разлика от вигвамите, тя беше направена от здраво съшити кожи, изпънати върху скелет от върбови клони, но и по тях се кръстосваше плетеница от шарки, изрисувани с разноцветна глина. Раненото Коляно проследи една от тях. Финландците също като нас, разказваше тя, уважавали парната колиба. Затова когато се заселили из северните области, делаварските племена ги нарекли „бледолики, които живеят като нас“ и не ги закачали дори по време на войната с французите…

Вождът се намръщи и тръсна глава. Пак се разсейваше. Не заради финландците и историята на парната колиба бе дошъл тук.

Изведнъж дрехите му изчезнаха и той остана гол, само по набедрена превръзка. Когато вдигна парчето кожа, закриващо входа на колибата, отвътре го лъхна плътна вълна от горещ въздух. Озърна се, видя до вратата пълна догоре дървена кофа и плисна водата към мрачната вътрешност на колибата. Раздаде се съскане на нажежени камъни, избухна облак пара и Раненото Коляно пролази напред на четири крака, без да вижда каквото и да било. Входът с тихо шумолене се затвори зад него.

Той седна с кръстосани крака, отпусна ръце върху коленете си, леко отметна глава и затвори очи. Мигновено го обля пот, нажежената пара нахлуваше в дробовете му, само след минута седенето тук се превърна в мъчение, но телесното страдание прочистваше разума, правеше го прозрачен като кристал.

Не знаеше колко време е минало. Тялото му беше на едно място, духът на съвсем друго. Чакаше мига — и когато той дойде, Раненото Коляно се обърна към всички маниту на прерията, горите и водите с една безмълвна молба: Помогнете ми, духове на живота и смъртта. Прояснете ума ми, за да узная какво не разбирам.

Отговорът — все още неразбираем, неосъзнат — прелетя като светкавица през главата му. Вождът изскочи слепешком от колибата, изтича към потока, хвърли се в ледената вода, която проряза тялото му като нож… и изведнъж проумя.

Червената маска беше маниту… дух… или по-точно нещо средно между дух и човек. Един от изчезналия Малък народ.

Без никакъв преход денят се превърна в ясна, звездна нощ. Над тъмната гора увисна жълтият сърп на Селена. Застанал до кръста в ледената вода, Раненото Коляно протегна ръце натам и прошепна:

— О, братко… Сега те разбирам. Дано Великият дух Гиче Маниту ти помогне да победиш.

Коперник

11 август 1536 г. на Петата епоха

Камбанният звън на двайсет и шестата тера отекна едва чуто през каменните стени на подземната зала. Хугберт се размърда в креслото, облиза устни, въздъхна и пак задряма.

Ермелинда стана, взе една цепеница и с всичка сила я бухна в огнището. Жаравата изпращя, пламъците зафучаха нагоре в комина, но Хугберт продължаваше да дреме най-невъзмутимо.

Принцесата раздразнено тропна с крак.

— Хугберт, скучно ми е!

Икономът отвори очи.

— Нормално, милейди. Нощем в двореца е винаги скучно. Защо не отидете да поспите?

— Защото не ми се спи — нацупи се тя. — И преди да предложиш, ще кажа, че не ми се чете. Хугберт… — Гласът й изведнъж стана умолително-ласкав. — Дай да направим нещо интересно!

Очите на Хугберт се избистриха.

— Ще разрешите ли да ви напомня, милейди, че когато за последен път направихме нещо интересно, нейно величество бе крайно недоволна? Бих си позволил да напомня още, че ако вас няма как да уволнят, то за мен това е напълно възможно. И нейно величество ми го изтъкна по най-недвусмислен начин.

— Ама ние няма да правим нищо такова! — примоли се Ермелинда. — Искаш ли да излезем горе и да се бием със снежни топки? Или да направим снежен човек.

— В този студ? — промърмори със съмнение Хугберт.

— Че какво толкова? Ще се облечем по-дебело. Не е като да нямаме нощни дрехи. Хем ще подишаме чист въздух. Хайде, Хугберт, бъди душичка поне веднъж!

— Не е толкова просто, ваша светлост — възрази икономът. — Длъжен съм да уведомя охраната за всяко ваше напускане на двореца. За жалост не мога да се меря с вас и Риго в незабелязаните измъквания, така че…

Той не довърши и извинително сви рамене. Принцесата му хвърли изпепеляващ поглед.

— Ти си един ужасно скучен сухар, Хугберт! Бас държа, че целият ти род е такъв и в живота ви никога нищо интересно не се е случвало!

Хугберт гордо вирна глава и сякаш цял се обгърна в ореол на наранено достойнство.

— Твърдението ви е прибързано и несправедливо, милейди. Позволявам си да изтъкна, че по волята на съдбата моят род е минал през такива удивителни кътчета на Тера като Шварцвалд и Трансилвания. Уверявам ви, не ще можете да заспите, ако чуете някои от ужасяващите приключения, сполетели достойните ми предци. Например историята за черната калинка, за часовника на смъртта или за иглата и огледалото…

Ермелинда подскочи.