Наследникът

От две години чакаше за зелено перо. Ако беше човек, отдавна щеше да го е получил. Спазваше най-усърдно местните обичаи, взимаше участие в племенните ритуали, работеше усърдно и скромно. Но черокийците — свестни момчета по принцип — проявяваха странна подозрителност към неандите. Чиста глупост, разбира се. Неандите бяха далеч по-близки с местните племена, отколкото европейските пришълци. Дори личните си имена избираха по подобен начин, а и неведнъж бяха доказвали, че с лекота се приспособяват към черокийския начин на живот. Харо дори знаеше сред кое племе би искал да се засели — древните анасази, които го възхищаваха със своето миролюбие, удивителната си пустинна архитектура и твърдата вярност към прастарите традиции.

Баща му — мъдър и търпелив неанд, лека му пръст — често повтаряше: Умей да чакаш и съдбата сама ще ти протегне ръка. Харо помнеше тези думи и никога не губеше надежда. Все пак го бяха оставили на острова, докато мнозина кандидат-имигранти просто отпътуваха с първия кораб обратно за Европа, или отиваха да си търсят късмета в Ацтекия.

И ето, най-сетне имаше възможността да покаже, че е не само верен на черокийския дух, но и готов да помогне на дело.

Той предпазливо подаде глава над ръба на покрива и зърна точно под себе си просяка и чернокосия.

Чернокосият мъж протегна ръка и просякът без колебание му подаде картата. Изображението на човека с червената качулка сякаш леко се увеличи. Очите му гледаха все така хладно и втренчено.

— С кого имам честта да разговарям? — рязко попита чернокосият.

Мълчание. Минаха две или три секунди, после човекът с качулката изведнъж се разсмя тихичко, сякаш чак сега бе проумял въпроса.

— Нека не си разменяме излишни приказки, моля ви. Времето и на двама ни е твърде ценно, за да го губим за глупости. Знаете, че името ми е Червената маска и друго нямам. Поне за света. Аз от своя страна няма да ви обиждам с лицемерие и веднага ще кажа, че знам с кого разговарям. Моите почитания, граф Алекс Медлер. Уважението ми е искрено — както заради вашата… хм… богата биография, така и заради връзката ви с потомците на Железния крал. А сега може ли да говорим по същество?

— Дори настоявам — троснато отвърна чернокосият.

Червената маска отново помълча две-три секунди, след това кимна.

— Чудесно. И тъй, графе, имам един конкретен въпрос. Знам за трагедията, която ви сполетя преди дванайсет години…

От мястото си горе на покрива Харо виждаше само косата и челото на граф Медлер, но усети как веждите му бавно се сключват като два меча, готови за сблъсък.

— … Повярвайте ми, не искам да сипвам сол в старите рани — продължаваше Червената маска. — Но трябва да ви задам един въпрос. Тогава са загинали три скъпи за вас същества. Да допуснем, че едно от тях може да възкръсне от гроба…

— Кой? — изръмжа яростно графът.

Странно, но Червената маска изобщо не обърна внимание на въпроса. Гласът му продължаваше да се лее все така спокойно и малко високомерно.

— … Да допуснем, че мога поне малко да утеша вас и почитаемата ви съпруга за преживяното… Моля? О, да, простете. Имах предвид вашия внук, Ланс Де Феро.

Тишина, нарушавана само от тихото свистене на морския вятър и тежкото, задавено дишане на Алекс Медлер. Личеше си, че полага огромно усилие да се овладее.

— Какво за внука ми? — изрече той с бавен глас, напълно лишен от емоции.

— Не се съмнявам, че сте чували достатъчно за мен, графе — отговори също тъй бавно Червената маска. — Моят свят е свят на услугите. Не желая нищо друго, освен да нося радост на добрите хора… Е, и понякога да наказвам лошите. Не безплатно, признавам. Което ни води към същината на разговора. Какво бихте дали, ако успея да ви върна изчезналото дете?

Харо Мечастъпка беше състрадателен по душа и последните думи го пронизаха право в сърцето. За миг си представи, че е на мястото на чернокосия и знаеше много добре какво би отговорил: Всичко! Но за негово учудване графът сякаш вече не изпитваше и капка вълнение… или го прикриваше много умело.

— Ще ви обидя, ако отвърна „Всичко“ — каза той. — И двамата не сме толкова глупави. Ако искате живота ми — бих го дал. Достатъчно съм живял. Ако искате пари — ще намеря. Ако трябва, ще открадна. С още много неща мога да се съглася, с други вероятно няма да мога. Освен това, щом ме познавате, знаете, че не купувам котка в чувал. Предлагате момчето. Много добре. Кажете кога и как ще ми го върнете. После чакам да чуя цената.

След поредното кратко мълчание Червената маска поклати глава.