Наследникът

— Да, мила моя, познах я. Пак ти казвам, в такова нещо женското сърце не греши. Казваше се Жан, представи си! Какво да очакваш от един Жан? Беше лекар от покрайнините на Лютеция — тих, скромен, прилично облечен и всеотдаен. Влюби се в мен до уши, а аз, щом го погледнах, веднага разбрах: той е. Но как можеше да се мери с мъжете, които тогава кръжаха около мен? Пабло де Рамалия, безумен прахосник и божествен танцьор… Ектор Буска, цар на подземния свят… Айвашевски, поет и виртуоз на клавесина… С такива мъже не живееш, а изгаряш, топиш се като бучка захар в гореща вода. Не мислиш за утре, важно е само днешното опиянение. А когато накрая се осъзнаеш, вече е твърде късно. Жан си беше отишъл.

— Какво стана с него? — тихо попита Линда.

Гувернантката стана, направи няколко крачки из стаята и отговори, без да я поглежда.

— Просто не издържа. Записа се в Чуждестранния легион, изпратиха го в задморските територии и там загина в сражение със семинолите нейде из южните тресавища на Черокия. И сега всичко тук — тя рязко се потупа с пръст по гърдите — е разбито. Лека нощ, малка моя.

Тихо

Ханът „При Железния крал“

Тази вечер в подземията на хана се очертаваше славен гуляй. Бе отминал един великолепен ден — с дъждове и слънце точно колкото трябва. След събраната богата реколта стопаните можеха да поразвържат кесиите и да запълнят с веселие дългите нощни тери.

Сега наставаше усилно време за Велд и Пипа. Двамата търчаха от маса на маса, доливаха празни халби, поднасяха набързо накълцани мезета, драскаха чертички по дъската със сметките и разменяха тичешком шеги и закачки с постоянните клиенти. От време на време и двамата се озъртаха към вратата — момчетата скоро трябваше да се върнат от нощното училище и да им помогнат в работата. На стария Зарк вече не можеше да се разчита. Не че нямаше желание, но куцият крак му пречеше, пък и открай време не можеше да отказва на почерпки.

В един кратък миг на затишие Велд огледа залата и зърна на една маса отляво белобрадия Хурго Злитопор — прославен ветеран от войните из Източните пустини. Като ненадминат разказвач, Хурго беше желан гост на всяка трапеза, а историите му нямаха край докато домакините имаха грижата гърлото му да не пресъхне.

— … и от мен да го знаете, няма по-гадно място от околностите на Маре Аустрале — говореше той, без да усеща, че Велд е спрял зад гърба му. — Маре го наричат, но не е море като море, а лабиринт от солени езера. Наоколо — блата и диви гъсталаци, идеални скривалища за проклетите южняци. А граф Непер, глупакът му с глупак, беше позволил да го подмамят из пущинака и ние трябваше да измъкваме хората му оттам… Хъ? Какво искаш, Велд?

— Аз… такова… — измънка Велд. — Чудех се дали би приел да научиш момчето ми на бой със секира.

Хурго помълча, отпи на един дъх половин халба, избърса с лакът брадата си и бавно кимна.

— Може… Но не е лесна работа, от мен да го знаеш. Бойният топор не е копие или меч, да речем. Майсторлък трябва, голям майсторлък. За кое момче питаш? Айдо ли?

— Не, за Ланс.

Старият ветеран пак се замисли.

— Слабичък ми се вижда за военна кариера. Ако питаш мен, бих го пратил в кавалерията или при стрелците. Но инак добре си избрал, войската е достойно място за един млад неанд. Значи си решил да оставиш хана на Айдо?

Велд неопределено сви рамене.

— Времето ще покаже. Във всеки случай от Айдо боец не става. Докторският занаят май му е по-присърце.

— Ти си добър баща — кимна одобрително Хурго. — Какво пък, щом искаш, ще обуча момчето. Само че искам две неща. Първо, да ме слуша безпрекословно. И второ — ще го приема само когато се научи да стреля с прашка.

— Ама защо с прашка? — изненада се ханджията.

Хурго Злитопор се навъси и удари с юмрук по масата.

— Защото аз тъй казвам. Хайде, стига приказки, ами вземи да ми налееш още едно. — И той се обърна настрани. — Та докъде бях стигнал? А, да. Три дни се промъквахме из пущинака и на четвъртия гледаме — укрепление от заострени колове. И стотникът вика: „Кой иска да отиде на разузнаване?“ Е, рекох си аз, веднъж се умира…

Ланс и Айдо се спускаха по заснежения склон. Пътеката беше хлъзгава, но от безоблачното небе се лееше синьото сияние на Тера, а и те познаваха пътя до най-малка подробност.

— … тази вечер старият Гозамбо съвсем се оля — говореше Айдо. — Откъде му идват на ум такива глупости? Селена се въртяла около Тера. Хайде де! Та не виждам ли аз с очите си? — Той махна с ръка нагоре. — Ето я Тера: виси си като закована и не мърда. И ние сме си тук, стоим на едно място. Останалото са празни приказки.

— А пък аз на друго се чудя — вметна Ланс. — Дето каза, че там горе денят траел една тера. И със сигурност е така, виждаме я как се върти. Ама хегемоните да ме вземат, ако мога да си представя как живеят онези терани. Помисли си само: додето мигнеш и една тера е минала. Кога ще сеят, кога ще жънат, кога ще събират дърва за нощните студове? Лудница, чиста лудница. За нищо на света не бих живял там…